Subscribe: Despite
http://despite-magazine.blogspot.com/feeds/posts/default
Added By: Feedage Forager Feedage Grade B rated
Language: Bulgarian
Tags:
Rate this Feed
Rate this feedRate this feedRate this feedRate this feedRate this feed
Rate this feed 1 starRate this feed 2 starRate this feed 3 starRate this feed 4 starRate this feed 5 star

Comments (0)

Feed Details and Statistics Feed Statistics
Preview: Despite

Despite



An Aperiodically Published Private Non For Profit Spirit, Literary, Research and Critical Bulleten ...



Updated: 2015-09-16T08:00:17.891-12:00

 



WORM WHO DECAY STONE, Short Story by Bogomil Kostoff AVRAMOV-HEMY

2005-08-22T05:02:54.863-12:00

(C) 1999 - Bogomil Kostoff AVRAMOV - HEMY ЧЕРВЕЙ , КОЙТО ПРОЯЖДА КАМЪК - разказ от Богомил К. АВРАМОВ - ХЕМИ - ХАРЕСВАМ да пътувам с влак . В последно време обаче , очарованието на това пътуване напълно изчезна . Отсъства мирисът на дим , топлите вълма пара изпускани от локомотива , малките парченца безобидни сажди които попадат очите щом се надвесиш през отворения прозорец , безкрайните истории които разказва някоя престаряла старица , за Царят-Ловец изскокнал като приказка из близката гора , за да напълни шепата й със жълтици . С въвеждане на електрическата тяга , всичко стана привидно по-чисто и , за съжаление съвсем скучно . Така , често пъти влакът лети в пространство дотам обживяно , чак превърнато безкрайно транснационално сметище , а ти се чудиш как и защо спътникът ти пухти , гледа те под вежди и , проверява съдържанието на своят вътрешен джеб . Но , все пак , разговори в купето има , каквито никой никога не би могъл да предвиди . Защото , животът понякога налага , хей така - без да има видима причина , да разтвориш душата си пред непознат . НЕОТДАВНА , влакът между столицата и морето , спря за минути всред някакъв тунел. Светлините от прозорците хвърляха жълтеникави петна върху камъните , с които бе иззидан тунелът . Камъни , покрити неизтриваемо с локомотивни сажди от едно не така далечно време . Навярно , така ще си отидат през вековете , пренасяйки неразгадаеми частици от човешките съдби . Бяхме двама мълчаливци в купе , изпълнено с мрак . Човекът срещу мене размаха пръст и , отвори прозореца в мрака и , посочи . - Я , - рече човекът , - вижте тези шуплести камъни . . . Сякаш проядени от червей . . . Тъжно , тъжно се разсмя . Свих рамене в недоумение . Подир няколкочасово пътуване , това бяха първите думи , които разменяхме . Щом влакът потегли отново , човекът ме докосна с ръка и , разказа . МОЕТО ДЕТСТВО пхремина в Белоград , градът при Морето и Голямата Река , из криволиците на неговите прашни улици , където до премала гонехме футбол от стара прежда обшит в здрав брезентов плат . Калканите на занемарени къщи затулваха сенчести вътрешни дворове . Ухаещи на камфор , маслина и лимон , изпълнени с нарове и финап , разцъфнали всред лайкучка и билки . Претъпкани с никому ненужни вещи . Припокрити с изоставено пране приело цвета на небето . Преградени с дъ[...]



WHO DESTROY THE BAS RELIEFS IN THE VARNA MAIN POST HALL, OR A SONG FOR MAESTRO MICHAILO PARSCHUK, by Bogomil Kosatoff AVRAMOV-HEMY, Varna, Bulgaria

2005-07-30T06:10:21.353-12:00

©1983-2005-Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИКОЙ ПОГУБИ БАРЕЛЕФИТЕ ВЪВ ВАРНЕНСКАТА ПОЩАотБогомил К. Аврамов-ХемиВ НАЧАЛОТОна месец май 1930 година, в изключително тържествена обстановка, бива положен основният камък на Варненската Пощенска Станция, по-късно именувана "Палата". Палатът в столицата е скромен, дребен и единствен, но Монархът има чувство за хумор. Всевъзможните съоръжения за обществено ползване биват именувани "палати". Заедно със залите на Варненското Промишлено Изложение. Предстои изграждане на "Сметна Палата" в непосредствена близост до Пощата (Първа Градска Поликлиника, днес ДКЦ "Света Екатерина"!) Събитие, за което местните и централни вестници съобщават с гордост. България няма време и сили да прокламира присъединяване към Европа. Тя е неразделна част от нея. Подир по-малко от пет години време, всичко е изпипано както трябва, готово за ползване както се налага. Нови поцинковани жици са опънати по дървените телеграфни стълбове. Пощата, както и днес варненци наричат това чудесно функционално здание, бива тържествено открита. Това се случва на 18-и Април, 1935-а. Време на доказан стопански подем за града и региона. Подир две опустошителни войни, Град Варна отново е разбуден за търговски, научен и технически прогрес. В града домуват около 36 консулски служби при нищожен трафик на кораби в почти новото пристанище. Множество поети, композитори, музиканти и представете си - дори изобретатели, полагат фундамент и основи на онова ново, чийто начало и край едва сега са видни. Съществувайки в лоното на крайно беден провинциален край. Наивно вярвайки, че техния искрен местен патриотизъм би им донесъл признание, слава и финансов успех. Неколцина от тях биват временно признати, за да бъдат забравени завинаги. За останалите се знае малко. Атмосферата на всеки приморски град е скудоумна и махленска. В този чаровен ала блуден град, би могъл да живееш както щеш. При условие, че не привличаш общественото внимание. Иначе, трансграничната търговийка на черно запада."ЦАРИЦАТА НА ЧЕРНО МОРЕ",както вестниците в Берлин, Виена и Париж, по поръчка на Варненската Туристическа Лига величаят скромните постижения на Стара Варна, притежава прил[...]






THE SHOUTS, novel by Bogomil K AVRAMOV-HEMY

2005-07-28T07:21:04.776-12:00

ХЕМИБОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВВИКОВЕ THE SHOUTS- РОМАН -OCEAN PRESS-VARNAAVRAMOV'S EDITIONSСофия - 1989Този роман "ВИКОВЕ" от Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ, бе обнародван при ИК "ОКЕАН ПРЕС-Варна", в Лето Господне 2003. от Христа в петстотин екземпляра.Всички права запазени.ISBN 954-8530-26-0This story "THE SHOUTS" by Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY, was been published by "OCEAN PRESS-Varna", in Year after the God hunderd and fifty imprints, ten of which in collor covers.КОГАТО СЕ ОКАЖЕШ В ОПАСНОСТ,ЧУВСТВАШ ОТГОВОРНОСТ ЗА ВСИЧКИ.И ТИ СЕ ИСКА ДА КАЖЕШ:"ДА НАСТЪПИ МИР В СЪРЦАТА ВИ" . . .Антоан Дьо Сент - Екзюпери ДЪЛГО, предълго преди каруцата да навлезе със скрибуцане в гората, утринният шумол го пресрещна и изпълни. Усещане за ветрове, облаци, потоци и гора той носеше дълбоко в себе си толкова отдавна, колкото се помнеше на този лъжовен свят. Понякога, щом се замислеше над това, някъде под бялналото се като нагорещен сахан лятно обедно кърско слънце, Манол си казваше, че има много неща спотаени у хората а неизвестни, че тези странни за човека трепети идват от техните далечни прадеди, за да се предадат нататък в поколенията, хей така, можеби без да има защо. Ами, каза си сега той, няма да има защо. На този свят нищо не е без да има защо. Потърси с очи слънцето зад високите върхари, слънце което той смяташе за съвсем различно от кърското слънце, което го пресрещаше къде по-често ала нищо не откри. Само от време на време някой случаен лъч пробиваше гордите корони на дърветата, за да го перне през лицето за кратко. Тогава примижваше от удоволствие. И колата продължаваше да трополи мудно подир бавните черни биволи надолу, по калпавия черен път, към реката, където стоеше брод. През него щеше да премине на отсрещния бряг. Вслуша се в тътена на волските копита. На места, заедно с малките облачета прах, ударите ехтяха сякаш по надлъжна на пътя кухина: - Дум! ... Дум! ... Дум! ... Земята ехтеше не само от ударите на копита, но и от претълкулването на тежките колела. - Дум! ... Дум! ... Дум! ... Сякаш не се вдъртяха едновременно, а крачеха заедно с поклащането на широките волски задници. Тази дяволска кухина започва от сърцето ми, помисли човекът в каруцата отпуснат върху напречната дъска. Къде ли завършнва? И защо толкоз тежко стяга душата ми? И наистина, душата на Манол сякаш все повече и повече се стягаше със всяко завърт[...]



FLOWER WITH ROOTS INTO THE HEARTH OF THE EARTH, IN TRANSLATION OF ADAM BOGIOMILOV AVRAMOV-HEMY

2005-07-23T01:51:40.700-12:00

(C) 1988 - Bogomil Kostoff Avramov-Hemy,Varna, Bulgaria, PO Box-481,E-Mail: heritage@mail.bgFlower with Roots in the Heart of EarthByBogomil Avramov Every evening, returning from my workplace, I had stayed at the cable car station, with a head that is about to explode by the mental strain. Something in my brain was wailing, singing and droning, but through the long workday I didn’t have the time to go to the doctor. “What for”, I said to myself, “if it’s bad, it’s going to be really bad. If it’s for good, it will pass away”. But, my head was singing its own song and this song could not be killed even by the deafening sound of the oversized city, where I had unwillingly landed. Often, the cable car was late. Amidst the night cold of the semi-lighted station, I was tapping with feet and, because there was nothing else to do, looking at the buildings around me. Contemporary, dark and modern, they were futilely trying to smile at somebody with their reflective windows and colors. One evening I found out that in the corner, next to the station was standing, happily spared, a little two-story house with peeling walls and with a small courtyard full of box-shrubs. Every evening now I looked at the spared house.My wish to cross the small yard, to walk up the seven stone stairs and knock on the door, had grown bigger and bigger. Because every evening, up there, on the second floor, a window was shining with reflections from television channels.In the end of a sad winter day, the car was delayed.Unexpected snow had fallen. Kids were throwing snowballs at each other, and I was sitting on the station thoughtfully as the strain of the workday was echoing in my head. Where alien conceptions were trying to overcome my own. When the cold froze my soul, and airplanes started a combat in my head, I turned my back to the coming cable car. I crossed the frozen, snow-covered box-shrub garden. And climbed the iced stairs of the house. Up there, on the second floor, the window still was mysteriously flickering.I pushed the button of the doorbell. Far, like amidst a deep cave, a bell rang. Nobody appeared. I rang for a second, and for a third time. Nobody answered. I carefully pushed the door and it suddenly opened like an unsatiable mouth and absorbed me.I found in the corridor, under a light bulb sleeping in a lampshade of glass flowers, a drift of fresh snow. My footsteps echoed in this uninhabited stomach. A spiral staircase took me upstairs. I love spiral staircases. I’m spiral staircase-mad. I have decided that, when I solve the problem of all mine and foreign conceptions, I will start building villas. With two bare hands and a place given as a gift from the state, with bricks and tiles from old construction sites, with broken window-frames from houses unneeded by anyone, I believe that I will succeed. I can easily construct. And even easier demolish.The stairs appeared endless to me. The sound of the television became louder though, and that gave me hope. This house can’t be this dark if a TV is singing in it.The staircase took me to an enormous living room, amidst which I found a snow-white bed. On it lay a woman so familiar, I greeted her. She nodded. Where had I met her? In this illusory world nobody can be sure. Do they know somebody - or do they not.The woman was neither young nor old. About my age. Neither sick nor healthy. She wasn’t ugly. She wasn’t beautiful, either. She wasn’t shocked by my abrupt entering. Not even surprised. She appeared to me delighted. But, I can’t be sure. Not until now I presume that she had more than one visitor. Actually, it doesn’t matter.The woman nodded again. I came closer, even more timid and nervous, and I sat in the corner of the bed, wondering what is happening, being sorry for the cable car I missed, cursing my love for old houses without reflective windows, where light from high windows is flickering over old box-shrubs.The woman raised her han[...]



(C) 2000 - ONE SUCH DEMOCRACY DEAD, a short Story by Bogomil K AVRAMOV-HEMY

2005-07-23T01:38:07.220-12:00

(Дискета в ПК на Сдружението на 06.5.2002 г.)(Разпечатка на Thursday, October 17, 2002.)ДоВЕСТНИК “КИЛ” – ВарнаД-р Марко Илиев - ГлавенБогомил Костов Аврамов-Хеми На Шестдесет и Пет Години © 2002 – Bogomil Kosstoff Avramov-HemyЕДНА СЪВСЕМ ДЕМОКРАТИЧНА СМЪРТ- разказ -Богомил К. Аврамов-ХемиТОГАВАСтарата спомни как бе излязла от дома, защото повече никому не бе нужна. Радиото, само тя си го слуша. Телевизора, бълва ли бълва. Върху светналия екран беснуват програми дотам скоростни, чак непоносими. Но онази, гдето денонощно представя полуголи моделки в, все пак струва. Ох, каква бе навремето самата тя. Там - в Хороздели! На главата – фесче с менгиши и пашак, на шията - вързоп златни талери. Здраво пристегнат девствен денк, обкичен с мижавите богатства на Рода, а отдолу - гола-голеничка. Освен радио и телевизор в обичайно празния апартамент, (Семейството си се щура в търсене на работа), в домът на Старата има машина, наричана КоНКютър, (Измислена от български американец – ха де!), по която внуците лудеят. Няма за чудене, казва си, щом летящите крепости гдето навремето изравниха сърцето на столицата със земята, са изобретени от онзи луд летец от Севлиево. Кацнал някога със самолет от платно и шпертплат на хълма над село. Хукнал през глава към общината да зърти телефон. Но, Времето на Времената още не бе постигнало настоящето безсмислено безумие. Времето на Времената, под формата на телефонна жица, бе запряло далеч пред портите на Хороздели. Засилиха до Белоград селския глашатай с телеграма в ръка, върху необязден черен ат. Старицата много добре спомни онзи безумецЛЕТЕЦА.Един от броените на пръсти по онова далечно време летци, за които се носеха легенди до затънтените краища на страната. С целулоидни очила. В кожени шлем и гамаши. Вонящ на етер и рибено масло. Страшно намръщен. Широко ухилен. Откъртил мъртвешки в сламата под сайванта на тяхната кирпичена къщица над самата Дюс-Поляна. Измазана с тезек, покрита с цепен камън'. Подслонила потрошено самолетче по средата на харманя с боб, край диканята с удивеното магаре (Бе оревало цялото село!) в двора. Летецът бе приседнал тежко на пруста. Бе палнал тънка дълга цигара със златен мундщук от златна кутийка, със златна запалка. Бе креснал шaн[...]



A SHORT STORY FROM MY UNPUBLISHED BOOK "TO DECCAY A STONE"

2005-07-18T14:12:41.460-12:00

Птица ЛетящаСОпашката НапредThe Back Flying BirdПОПАДНА ЛИв столицата по служба, а това се случва задължително всяка Коледа, винаги намирам повод да прекося малката борова горичка, през която трамваите с пъшкане и подзвъняване се разминават. Там някъде, към средата на криволичещия теснолинеен железен път, стои смешен старомоден кантон. Сгушен всред запътилите се да погълнат последните живи дървеса в сърцето на града, многоетажни жилищни блокове. Самотен, необитаем, романтичен. Забравил предназначение и време. Престарял пътник, завинаги запрял на времето в средата. Но, какво е романтика освен предчувствие за преход през Времето на Времената ? О, това не знае никой … Не знае никой … Не, не знае никой … НЯКОГА,трамваят с мъка се добираше до тук. Единична пъргава мотриса, боядисана сигнално червено. Пътниците слизаха лениво, весело и елегантно, всред облаци ухания от черния пазар. Пътници от палубата на презокеански лайнер, кой знае защо акостирал всред смълчана едва пръкнала гора. За да се прехвърлят в друг, значително по-мощен вагон. Който, с искрене на спирачки свистеше по стръмнината, гърмеше и изникваше внезапно из зад широкия релсов завой. Раздрал с ранни светлини тъмнозелената посредградска горска завеса. Спираше за миг. Поемаше тълпата столични безгрижници. За да ги отнесе нагоре, нагоре, нагоре, до самото било на хълма, пред крайградските механи и вили. Където, отново лумваше животът на света. ТОВА БЕлично мое пътешествие. Таен молебен пред полузабравени спомени от детството, когато стъклата на кантона ехтяха под удари на камъни и сопи. Когато кантонерът изскокваше подпийнал. Размахвайки ръце и изричайки проклятия, всред тишината на младата гора. Докато кикотът на неговите дъщери, върховна музика за душите на махленските гамèни, звънко долиташе от светналата къща. И желанието да надник-на в изоставения дом, се превръщаше в желание непреодо-лимо. Но дървените капаци на прозорците, стояха сякаш вовек приковани. На вратата висеше огромен катинар. Самотата витаеше наоколо, възседнала бързонога метла. Само привечер, зад дървените капаци на прозорците, се процеждаше неудържима светлина заедно с акорди от раздрънкано п[...]



THE GOLDEN GLOBE OF THE LOVE / ЗЛАТНОТО КЪЛБО НА ЛЮБОВТА

2005-07-17T03:57:25.383-12:00

Златното КълбоНаЛюбовтаThe Golden GlobeOfThe Love- разказ / short story -ВИНАГИ, ВИНАГИ, ВИНАГИкогато ме обхване глад, а това ми се случва повече от три пъти на ден - Мамка Му! - започвам да си мисля не за нещо друго, ами за … Любовта. (С главна буква - няма как!) Притварям очи. Представям си Огромно Златисто-Кърваво Кълбо плътна сенжанена прежда, фукнало света да претъркаля, (Баба от подобна прежда плете хубави топли зимни чорапи на село, че в Белоград гладът не й изнася!), премазвайки всичко живо под себе си. Кълбо, по което личат едри възли тъпкани с хорски мъки, грехове и мръсотии. Кълбо, от което всички ние от време навреме задъхано си отхапваме малки, хубави, вкусни-вкуснички, златисто-кървави сенжанени хапчици. Хап! . . . Хап! . . . Хап! . . . От възел до възел. И отново . . . Хап! . . . Хап! . . . Ха - а - ап! . . . Докато внезапно загорчи. Хрус! . . . Пфу - у - у! . . . Цъ - Цъ - Цъ . . . Не се надявах . . . Златисто-кървави сенжанениВЪЗЕЛЧЕТА НА ЛЮБОВТА.За които Папà № 01 твърди, че единствено благодарение на тях човечеството съществува и, представете си, добрува! Докато Маман Единствена И Вечна, не се уморява да го отрича. Очевидно, такъв е Живота. Повече горчив, отколкото сладостен. Мръсотийски повече отколкото блестящо-чистичък. Обладан от каква ли не, представете си, Любов. Мисълта за това Безумно Златисто-Кърваво Възлесто Сенжанено Кълбо На Любовта отново ми идва на ум, колчем хвърля поглед към така щастливата Маман. Как си се радва, как динка, как кърми Новото Мое Преродено Братче. Пръкнало от Новият Мой Папà № 02. С когото Маман, колкото да й се иска, все още няма никакъв Законен Брак. Такива са Времената, тъжно усмихната твърди погледна ли я в очи, карай да върви без Брак. Ала усмивката й, зная аз - знам си аз, е нищо повече освен пореден горчив възел всред безумно заплетените нишки на Златното Кълбо На Любовта. - Шибани Времена, бе Маман!?! - подсещам я, па да си побъбрим. - Прагматични Времена, бе! - отсъсква тихо в отговор, за да не я чуе новият й съпруг гдето ми се пише татко, а всъщност е само един скапан собственик на агенция за запознанства. Допускам, Папà № 02 и Маман са се запознали именно там, в Агенция "Ведета", а не както с Папà № 01 на плажа край въ[...]



CURRICULUM VITAE

2005-07-02T04:45:39.486-12:00




Комат За Куче / Loaf For Dog

2005-05-30T19:52:38.846-12:00

Комат За КучеLoaf For DogРазказотБогомил К. Аврамов-ХемиN.B.: Всякакви прилики са всякак случайни!АвторътБЯХ В СТОЛИЦАТАна курсове. Заниманията щастливо приключваха в четвъртък. Петък, събота и неделя бяха предвидени за самоподготовка. В столицата парите свършват бързо. Да се чуди човек - да се мае, как да изкара до понеделник. Този път парите свършиха в петък зарана, подир последна халба смядовска боза при Бай Султан. Бозата бе малка. Прищя ми се втора. Бръкнах в джеб – нищо. Свих рамене, а Бай Султан предложи кредит. Не харесвам вересии. Особено срещу боза. Върнах се на чудесния таван, където бях под наем. Седнах да се самоподготвям, а стомахът стърже и припява, пее и въздиша. Изпуших последна кутия цигари. Гладът не минава. Изпуших фасовете на моя съквартират. Гладът не минава. Изпих кана чешмяна вода. Гладът се усили. Под прозорците тръгнаха манифестанти. Вслушах се във виковете. Викаха за всичко друго, освен за хляб. Сити хора, рекох си, тръгнали да манифестират. Ако са гладни как да го сторят? Хора от друга черга. Що да се присъединявам. Пих още една чаша вода. Легнах и заспах. През сънят ми се проточиха връзки миловидни топли ароматни кремвирши. Претъркулваха се бъчви бира. Как да е устисках до зарана. Събудих се с бучаща от глад глава. Идеше неделя. Булеварда кипеше от манифестанти. Искаха промени, но какви точно - не бе съвсем ясно. Никой не викаше за хляб. Всички искаха свобода. Каква именно свобода не казваха, а и самите от свобода не отбираха. Сякаш всяка една свобода би могла да напълни всеки гладен стомах. Виковете на манифес-тантите явно, не бяха мои. Примирен си легнах. Отново гладен, заспах. Засънувах как, с бензинова ламба в ръце, пърля прасе на село. Как ветеринарния идва с огромно закъснение. Как ядосано блъска вратата на джипа. Как се прави на по строг от закон. Как удря огромен кръгъл зелен печат върху вече полуизяденото препечено прасенце. Как му отцепват цяла прасешка кълка, за зор-заман, хонорар и приятелство до гроб. Как произнасям реч на тема корупция. Как изисквам в интерес на обществото парчето месо обратно. А ветеринарния ми тегли майна. Мята се на служебния джип ветеринарн[...]



"Въпреки" и още нещо...

2005-05-24T01:33:49.350-12:00

Някога Елин Пелин бе казал, че всяко поколение си има катедрите, както всеки квартал - кръчмата. Новият милениум даде възможност тези духовни кръчми да бъдат многобройни и далекообхватни.

Провинциалната преса у нас категорично изостава от столичната. Столицата задължително вакуумира кадри, ресурси и дух, правейки провинцията почти безвъздушна. В този смисъл нашето "Въпреки" ("Despite") ни се струва, че е почти необходимост. Онзи, който е успял да пусне корени някъде, е все повече задължен да си каже тежката дума напреки на помията на жълтоносното. Този е смисълът на настоящото апериодично издание.