Subscribe: Тази, която...
http://tazi-koqto.blogspot.com/feeds/posts/default
Added By: Feedage Forager Feedage Grade B rated
Language:
Tags:
Rate this Feed
Rate this feedRate this feedRate this feedRate this feedRate this feed
Rate this feed 1 starRate this feed 2 starRate this feed 3 starRate this feed 4 starRate this feed 5 star

Comments (0)

Feed Details and Statistics Feed Statistics
Preview: Тази, която...

Тази, която...





Updated: 2012-04-15T19:00:23.086-07:00

 



14.02.08

2008-03-16T04:56:02.838-07:00

Толкова дълго гледах морето
Минаха много години
Там дето започва небето, което
Безмилостно нас раздели ни

Толкова кратка бе тази раздяла
И вчера май бяхме тук двама
От вчера съм тук, много дни съм видяла
Но тебе все още те няма

Отдавна не плача, не знам откога
Откакто изчезна безследно?
И просто седя точно тук на брега
Където стояхме последно

Там вече започва небето, което
Безмилостно нас раздели ни
Аз толкова дълго гледах морето -
Очите ми вече са сини



Април 2007

2008-03-16T04:52:27.486-07:00

Откъсни ми узряла луна
И свали ми звезда от Безкрая
Прошепни ми "За мен си една"
И за други не искам да зная

Доведи ми ти слънце сред нощ
Или вятъра, да си играя
И кажи ми "Обичам те още"
И за други не искам да зная

Намери ми от пясък море
И на пътя средата и края
И признай ми "Със теб съм добре"
И за други не искам да зная

Заведи ме на облак над нас
Покажи ми вратите на Рая
И ще знаеш че твоя съм аз
И за други не искам да зная



14.07.2007

2007-11-18T17:33:36.853-08:00

Аз съм цяла. Няма да ме счупиш
Няма да ме имаш ей така
Аз съм силна. Няма как да купиш
Истинска и борбена жена

Аз съм жива. Жива и жестока
Може би и малко по добра
Смяташ, че те гледам отвисоко
Жалко, че погрешно ме разбра

Аз съм млада. Аз съм като птица
Аз съм като полъх в пролетта
Мога да съм огнена искрица
Мога да съм ледена река

Аз съм вечна. Може да поискаш
Капчица от моята вина
И съм моя. Себе си подтискаш
Само ти ще страдаш от това



09.03.06

2007-04-29T08:02:59.037-07:00

Замини, напусни, не се връщай
Просто пак остави ме сама
Даже поглед назад не обръщай
Ни за "сбогом" последно глава

Замини, заминавай, не бой се
Не поглеждай унило към мен
Нови пътища някъде строй си
С нови слънце за всеки нов ден

Аз не чакам. Дори да обичам
Любовта ми умря в самота
На следите ти вече не вричам
Ни сърце, ни душа, ни съдба

Ако нявга решиш да се върнеш
Съжалявам. Не ме и търси.
Даже поглед назад да обърнеш
Не към мен, а друг път избери



24.11.06

2007-04-29T07:41:16.960-07:00

Целуни ме, обич моя
Целуни ме най накрая
Може да не го признавам
Но ужасно те желая

Целуни ме, обич моя
Аз не знам какво да правя
Даже да го искам много
Теб не мога да забравя

Целуни ме, обич моя
И кажи, сега къде си?
Или трябва да те търся
В указател със адреси?

Теб целувам, обич моя
Ала във съня си само
За любов несподелена
Плача все на твойто рамо



10.04.07

2007-04-29T07:39:06.941-07:00

Наречи ме каквато поискаш
Нарисувай ме подла и зла
Знам, че нейде дълбоко подтискаш
Неизказана, скрита тъга

Ако можеш от яд забрави ме
Ако искаш от страх ме презри
Този страх от мен преодолим е
Ала все се страхуваш, уви

Щом реши и насън да ме мразиш
И приписваш ми своя вина
Не от мен, а от теб да се пазиш
Трябва, ти не разбра досега

И от мен по жестоки ще срещаш
Куп усмивки и нож зад гърба
Но желая ти да ги посрещаш
С много сила и чиста душа



05.02.2007

2007-04-29T08:23:02.227-07:00

Колко мрачна, мъглива, зла утрин
Колко щастие в мене прибрах
Разпилени от днешното утре
Колко спомени сторих на прах

Колко смях е във болка превърнат
Как топи се доброто в мъгла
Уморено при мен ще се върне
Всичко хубаво, живо едва

Колко много неща премълчахме
Колко пъти говорих без глас
Колко страх помежду си събрахме
Ала все тъй бе празно сред нас

И отново без глас ще се питам
Колко малко ни трябваше. Пак
да живея без теб ще опитам.
Но не зная все още как. Как?



04.07.2007

2007-02-11T02:26:51.946-08:00

Обичам до безумие, до болка
Обичам без да мисля и да знам
А колко те обичам само, колко
Не ще научиш нивга. Не и сам.

Обичам без умора и без мисъл
Обичам те до края на света
Ала да те желая няма смисъл
Дори без теб да трябва да умра

Обичам те безкрайно, безнадеждно
Обичам всеки миг от теб докрай
Обичам те най искрено и нежно
И винаги ще бъда твоя, знай.



20.09.05

2005-10-17T02:06:09.430-07:00

Сянка остава от думи предишни
помен от минали, стари дела
полъх на спомен от дните предишни
лепкава, бяла, безкрайна мъгла

Просто усмихнат, в Надежда унесен
молиш за своя една светлина
мразиш живота от рамките тесен
търсиш жадувана веч свобода

Колко ли други са минали вече
пътя познат, който минал си ти?
Знам, че е трудно да стигнеш далече.
Ала да тръгнеш ти сам си реши.



29.03.05

2005-03-29T07:56:15.490-08:00

Смъртта настъпва неусетно
Не можеш никак да я спреш
Дори в минутите си сетни
Да не желаеш да умреш

Смъртта на пита откъде си
Не се поддава на молби
Тя те обгръща със ръце си -
Убива без да те боли

Смъртта пристъпва мълчаливо
Но стъпките и чуваш ти
Изгаря в тебе всичко живо
Дълбоко болката гори

И сам тогаз, в Смъртта унесен
Си вземаш "Сбогом" в сетен час
Последен стон в последна песен
Изпята от Смъртта на глас



[22.03.05] [3]

2005-03-22T02:59:51.413-08:00

- Живота е гаден!
- Поспрете, поспрете!
Нима с вас живеем на различни планети?
Защо да е гаден, какво е направил пак този негодник живота?
- Какво ли? И питате!
- Питам!
- Как не!
- Но защо? Кажете ми моля ви, нека да зная!
- Той постоянно със мен си играе!
- Но как? Тъй сте хубава, умна, известна,
приятелите ви всички са хора все свестни...
Не виждам да страдате, кажете ми, моля, Защо тъй го мразите?
- Моя си воля!
- Живота е хубав! Поспрете се, вижте...
Живота прекрасен е! Тъй е възвишен...
- Не ща да говоря.
Не искам да споря
таз вечер със вас.
И мисля да тръгвам, предвид късния час,
кой знае какви хора се навъртат навън...
- Живота е приказен сън...
- Но моля ви! Спрете! Не говорете така!
- Повярвайте, мила, говоря сега,
защото съм сигурен в своята теза!
- Наричате теза една хипотеза!
- Повярвайте! Зная за тези неща.
Но нека докажа, послушайте, моля.
- Ох, нека да бъде на вашата воля.
Но само за малко.
Минута дори.
Аз трябва да тръгвам,
ще се свечери.
- Щом казахте - вечер. Я вижте безкрая!
Със залеза колко цветове си играят!
Кажете ми, моля, как бихте могла
не-жива да видите всичко това?
Кажете ми, мила, дали не си струва
живот да живеем зарад туй дето чуваме
с наште уши?
И мога аз дълго така да говоря
но някак не искам със вас днес да споря.
Но мила, мълчите...
Не казвате дума.
Тъй как да го считам?

Но дамата тръгнала беше си вече.
Верви си по пътя. Ще стигне далече.



[22.03.05] [2]

2005-03-22T02:38:52.070-08:00

Капе сълза
.една по една
..сълзи се стичат
...когато момиче
....обича момче

Малко дете
.с цвете в ръка
..свирка с уста
...някаква песен.
....Живота чудесен е!

.......Малко горчи
........много боли
Но нали го обичаш?
.Не, не отричаш...
Живота те носи нанякъде
.объркано питаш "къде?"
Никой не знае.
...Всички познават те.
Нощ подир нощ
.и ден подир ден
живота изтича щастлив покрай мен,
..когато момиче
...обича момче.
Тогава помни че си малко дете
.и всички сме малки деца най накрая,
.......но някой отричат.
....Живота обичат ли?
..Обичат живота децата, едва ли
....от начало до край са го те опознали,
......но пак го обичат.
..Обичай и ти!
...Приятно е.
....Хубаво.
.....И не боли!



[22.03.05] [1]

2005-03-22T02:26:43.023-08:00

Ако нощем погледнеш небето
Ако вгледаш се в звездния прах
Ти ще видиш отново детето
Дето съм или някога бях

Ако хванеш безмълвно безкрая
И света си пречупиш със глас
То ще видиш ли някога края
На дъгата що свети над нас?

Ако някога пак пожелаеш
Да узнаеш сам свойта съдба
Ти ще можеш ли да я познаеш
Ако дойде при тебе сама?

Ако всичко е някак щастливо
Значи ли че щастлив си и ти?
Щастието е винаги диво
Като дивите детски мечти



16. 02. 04

2005-02-17T10:54:40.396-08:00

Присмиваш ни се, мислиш се за важна
Не виждаш че си нищо в този свят
Не виждаш че очи от сълзи влажни
Не носят доброта и благодат

Не мислиш ти на хората доброто
Ти искаш да сведат пред теб глава
Зова те - осъзнай се ти защото
Не е завидна твоята съдба

Поискай прошка за да ти прощават
Сведи глава и гузно замълчи
Знай, никой без да взима - дава
Знай, допира със теб горчи

Надявам се така да си щастлива
И съвестта във теб да не гори
Каквото и да те поддържа жива
Дано да не започне да боли



Щастието е безкран път...

2005-02-10T13:47:01.886-08:00

“Щастието е безкраен път…”
Дамян Дамянов


Кога един човек се чувства щастлив? Когато постигне нещо, когато направи крачка напред.
Кога е нещастен? Когато се върне назад, когато падне, когато не оправдае очакванията си.
Докато върви напред към… нещо…
Не би ли било по – правилно да кажем, че пътят към щастието е безкраен? С всяка стъпка, с всяка постигната цел се приближаваш към своето индивидуално щастие. Радостите са само малките стъпки към него. А то е като хоризонта. За всеки е различно далеч. За всеки е различно достижимо. И трудно се стига.
Хоризонт допреди време, сега това за теб е само едно място, на което си, част от пътя, щастието отново е далеч и трябва да продължаваш напред. Към новия хоризонт. И след още радости и стъпки напред пак установяваш, че си далеч от върха.
Питаш ли се как ще се чувстваш ако постигнеш всичко? Няма ли да ти е скучно, еднообразно? Няма ли да бъдеш никой, скрит зад маската на пари, власт и слава? Не мислиш ли, че скоро ще осъзнаеш че щастието не е съвсем щастие и идеалният живот не е чак толкова идеален?
И не че щастие няма, просто щастието е в пътя. В откриването на нови малки радости. В решаването на проблемите. В мечтите за хоризонта. Това щастие не се дава. То не се отнема. То се завладява малко по малко. В това е същността му. Да бъде сладко, защото сега го имаш и не се знае дали след ден още ще е твое. Да горчат моментите преди него.
И само тогава, усетил щастието на фона на пътя, можеш да кажеш, че си щастлив. Само ако имаш още накъде да вървиш.
Не преди това.
Не след това.
Точно тогава.



Амели 09.02.05

2005-02-08T15:56:42.900-08:00

Понякога денем, ако се заслушаше, чуваше шума от много коли, които минаваха по намиращия се наблизо път. Те бяха все различни. Амели като че ли си ги представяше. Тежкият, силен звук беше на голяма, синя кола, мислеше си тя. Всичко останало бе еднакво всеки ден. Белите стени на приюта, твърдото легло, ниската възглавница. Откакто се помнеше, Амели имаше само едно легло и едно одеало. Носеше еднакви дрехи като всички в приюта, и не ги смяташе за свои. Ставаше в осем с всички, обличаше се и закусваше пак с всички, лягаше си в девет и половина дори лятото, когато слънцето още светеше през прозореца на стаята й. Стаята си делеше с още четири момичета. Ани, която беше най добрата й приятелка, Лили, която беше дошла скоро и почти не се познаваха, вечно намръщената Валентина и къдравата Мари. За миналото си Амели не знаеше много, майка й е била добра жена, казваха и от приюта, но починала от тежка болест, баща никога е нямала. Амели живееше в приюта от много време, шест години. Знаеше наизуст коридорите, стаите, в които учеха, дори петънцата по стените. Обичаше мис София, жената, която се грижеше за тях. Мис София беше идеала на Амели за жена. Беше средно висока и имаше дълга червеникава коса. Тя се грижеше за момичетата от тази стая и за съседните две. Беше много мила и имаше красива усмивка. Любимото и занимание бе да си говори с момичетата. И така си живееше Амели, в приюта с приятелките си и мис София. Докато един ден се случи нещо странно. Сутринта Амели се събуди и погледна часовника над вратата. Всеки момент мис София щеше да влезе и да ги събуди. Щеше да поглади бялата си престилка и да каже “Закуската ви чака”, както правеше години наред. Вратата се отвори, и Амели зачака да чуе гласа на жената, която смяташе за своя майка. Но вместо това се чу друг глас. Неприятен, груб женски глас. - Ставайте! – провикна се гласът. – Ставайте веднага, поспалани такива! Оттогава гласът идваше всяка сутрин и ги будеше. Амели не посмя да попита какво е станало с мис София, към новата жена изпитваше страх. Тя беше ужасна жена. Висока [...]



Тази, която...

2005-02-08T06:03:59.340-08:00

Аз съм Тази, която ще страда за тебе
Тази, която се смее на глас
Тази, която обичаш от бебе
Тази, която стои между нас

Тази, която умее да слуша
Тази, която говори сама
Тази, която да следваш послушен
Тази, която изчезва в нощта

Тази, която се губи в безкрая
Тази, която живее навън
Тази, която със теб си играе
Тази, която все срещаш насън

Тази, която блести в тишината
Тази, която не пее сега
Тази, която припомня нещата
Тази, която забравя мига

Тази, която гори а не тлее
Тази, която обича деня
Тази, която да вижда умее
Тази, в която се ражда съня

Тази, която не виждаш, а гледаш
Тази, която дори не разбра
Тази, която познаваш. За жалост
Такава, каквато друг я видя



Юли 2004

2005-02-07T13:06:43.253-08:00

Ти ще дойдеш и сълзи ще лееш
После на колене ще пълзиш
Аз над тебе със глас ще се смея
Ти не знаеше колко грешиш

А гласа ти във мен не събужда
Нито жалост ни капка тъга
Не изпитвам аз никаква нужда
Да отстъпя и да ти простя

И ще молиш, ще страдаш, ще плачеш
И ще шепнеш “Прости ми, прости”
Ти за никого нищо не значиш
И за мен също. Туй запомни.



Примавера

2005-02-07T12:50:56.886-08:00

- Чакай малко… - извика Примавера след отдалечаващото се момче. - Какво искаш? – раздразнено и отговори той, без дори да си направи труда да се обърне. - Не се запознахме! - Не ми и трябва. - Аз съм Примавера. - А аз си заминавам. Той продължаваше да не се обръща. Направи няколко крачки и излезе на главната улица. Вече нищо не го интересуваше. Нито нахалната непозната, която все още викаше след него, нито това, че обувките му бяха пълни с вода. Нека си вика, той дори не я чуваше вече. Той беше вече достатъчно далеч, а и дъжда заглушаваше виковете й. “Примавера, пролет…”, помисли си момчето и яда му мина против желанието му. “Това ако е пролет…” . Не беше спирало да вали от три дни, понякога силен дъжд, като из ведро, понякога гадни ситни капчици… Никаква пролет не беше… средата на есента… Ноември никога не е бил толкова мокър… Примавера повика малко след него, без никакъв успех. Е, добре, може да не е бил той… Тя седна на стълбите пред жилищния блок и се загледа след него. Усети че се държи глупаво. Той дори не беше и казал името си, не можеше да е сигурна че търси именно него. А и не можеше да го пита… Все пак едва ли много хора биха отговорили на въпроса “Да сме се срещали в друг живот случайно?”. Примавера се чдоса на себе си не на шега. “Тъпачка”- прошепна си тя почти на ум и скръсти ръце. На фона на сивата уличка момичето изглеждаше като от друг свят. С дрехите си в искрящи цветове и дългата коса Примавера привличаше вниманието на всички, но не и неговото… “Ами ако е бил той?” – предателската мисъл отново се загнезди в ума й. Вече седем години го търси…Седем години от онзи прокълнат четвъртък, когато тя беше на единадесет и когато баба й й разказа тази глупава легенда… Примавера излезе на голямата улица и отново умислено се загледа в посоката, по която тръгна непознатия. Не усещаше студа, въпреки че беше съвсем леко облечена с яркорозовите си поличка и блузка и тънкото бяло яке. Тя тръгна към къщи. Спря пред витрината на огромен магазин и се огледа. Косата й [...]



Хари Потър и Пазителката на Паралели (откъс)

2005-02-07T12:44:01.240-08:00

Хари се огледа. Намираше се в неголяма стая, явно трапезария. Беше чисто и спретнато, обзавежданего беше скромно но с вкус. На кръглата маса в средата на стаята стояха мъж и жена и вечеряха. До тях бебе на около годинка се смееше и гукаше. Хари усети пареща болка в стомаха си. Майка му и баща му дори не са имали представа какво ги очаква след броени минути. Просто си стояха и вечеряха, може би са правили планове за следващия ден, помисли си момчето и отново усети парещата болка. Той се приближи за да чуе разговора им. - Не, няма никакви следи от него – каза Джеймс и се усмихна – Да се надяваме скоро да няма. Но хайде да говорим за нещо друго. - Разбира се – съгласи се веднага Лили – Утре смятам да посветя целия ден на Хари. Ще го изведа някъде, не е излизал от месеци… - Но Лили, не мислиш ли че е опасно? - Едва ли, ще се подазходим за няколко часа, нищо няма да ни се случи. Хари изстена. Искаше му се да затвори вратата, да им изкрещи да тръгват, да бягат, искаше да ги спаси и знаеше, че не може. Стисна юмруци и се облегна на стената. - Аз ще сложа Хари да спи – каза Лили и взе бебето на ръце. - Аз ще прибера масата тогава. Хари затвори очи. Не беше сигурен дали иска да гледа повече. Обърна се към вратата за да излезе но в този момент се разнесе оглушителен трясък и той падна на земята от изненадата. Не искаше да вижда какво има зад гърба му. Не искаше да присъства на смъртта на родителите си. Обърна се към тях и бавно отвори очи. Срещу баща му в трапезарията стоеше някой, когото Хари веднага позна. Лорд Волдемор беше извадил магическата си пръчка и вървеше бавно към баща му. - Лили! Грабвай Хари и бягай, аз ще го задържа! – чу се вика на Джеймс. Бебето заплака, а Лили се опита да избяга. Волдемор се смееше. Пронизителния му смях сякаш убиваше Хари. Белега го заболя по силно от всякога, болката разцепваше главата му на две. Той падна на земята. - Бягството няма да те спаси – чу Волдемор да казва с тих глас – И ти ще умреш както умряха приятелите ти. И ти ще се молиш за[...]



Лирично отклонение 24.06.04

2005-02-07T12:42:28.823-08:00

Едри горещи капки се стичат по лицето ми и се разбиват с трясък, когато паднат. Душата ми плаче. Устните ми не искат да говорят вече. Пръстите не искат да пишат и сърцето да тупти. Не виждат смисъл. Един спомен убива друг и малко по малко всички падат мъртви, покосени от невъзможността да ги изживея отново. Не мога да дишам, а и не искам. Не мога да мисля, защото само ти си в ума ми, а те няма вече. Ръцете ми треперят и аз треперя с тях. Душата ми умира и аз не мога да и вдъхна живот. Само ти можеш. Убиваш ме малко по малко и ми даваш надежда за живот. И отново ми я отнемаш. Говориш ми, а не казваш нищо. Мълчиш, и усещам как хиляди думи напират да бъдат казани. Мечтая за допира на усмивката ти и за топлината на истинските ти чувства. Студено ми е и няма кой да ме стопли. Изчезнали са дори призраците на миналото и знам, че няма да се върнат. Само болката ми е останала и не иска да спре. Всички врати са затворени, и всички думи казани. Времето пее тъжна песен. Стоиш и ме гледаш, а сякаш виждаш през мен, сякаш аз съм безплътна и никога вече няма да мога да обичам и да бъда обичана. Отнемаш ми всичко. Аз сама ти го давам. Мислите ми танцуват странен танц. Смъртта е близо и аз я викам, искам да дойде по близо. Да усетя дали любовта ти може да ме спаси още веднъж. Но ти не искаш да живея и аз умирам в сянката на твоето безразличие. Умирам за да се родя отново и пак да ме убиеш. Не говориш. Дори не се усмихваш вече. Не усещам присъствието ти и ти не усещаш моето. Гледам те и те виждам такъв какъвто никога не си бил. Студен. Далечен. Не ме познаваш вече. Не ме обичаш отдавна и раните в сърцето ми се виждат. Изтръгна ме от твоето и никой, дори ти, не знае защо. Обичаш да ме виждаш празна отвътре. Обичаш да убиваш всичко в мен. Обичаш да ме обичаш и обичаш да ме мразиш. Душата ми плаче с кървави сълзи. Целувам отровните ти устни и умирам щастлива. Никога няма да свърши. Ще умирам и пак ще се раждам докато любовта ми е жива вътре в мен. Докато мисълта за теб ме възкресява. Докато и ти умреш с мен…



Лирично отклонение 07.02.05

2005-02-07T12:39:12.903-08:00

Чувствам се празна отвътре. Душата ми е празна, тиха. Чуват се само малките капки кръв, който се процеждат през спомените и се превръщат във вятър. Помолих Бог да те върне при мен а той ми прати сън. Сън, в който успях да те прегърна, но прегръдката се стопи като паднала в морето снежинка. Сън, който ме направи щастлива за миг, и нещастна за цяла вечност. Отиваш си, не успяваш дори да погледнеш назад. Стъпките ти отекват в главата ми и се страхувам, че никога вече няма да ги чуя. Усмивката ти избледнява и изчезва, изгубена в тълпата. Пръстите ми са ледени и не усещат какво докосват. Защото не докосват теб. Очите ми не блестят, смеха ми не е същия. Нито усмивката ми. Цялото ми същество се моли да се върнеш. Очите ми виждат теб във всеки друг и дори когато ги затворя, пак виждам теб. Отнемаш ми съществуването, когато си тръгнеш. Дишам, но не поемам въздух, а само спомена за теб. Вятъра не развява косите ми. Не чувам дори шума от собствените си стъпки, когато заглъхнат твойте. Песента на природата секва. Дали плаче с мен? Или и тя е изгубила някого, както аз изгубих теб. Ще се върнеш ли? Не знам. И ти не знаеш. Искаш ли поне? Надявам се само. Света се върти и все някъде по средата на пътя трябва да се срещнем. Пиша стихове за теб, но губя римата. Губя смисъла. Губя себе си. Ще се върнеш ли? Не знам. И ти не знаеш…



16.01.05

2005-02-07T13:12:32.386-08:00

Прости ми че отново те събудих
Прости ми че не съм до теб сега
Душата ми трепери като луда
Заключена във свойта самота

Прости ми че си тръгнах толкоз рано
Прости ми, малък светъл ангел мой
Сърцето ми дълбоко в теб прибра, но
За мене не остави миг покой

Прости ми че отново те събудих
Не трябваше. Отивам си така.
А мислите ми трепнат от почуда
Не виждаш ли? Не съм добре сама!



18.09.03

2005-02-07T13:09:15.206-08:00

Мисъл угаснала дума преглъща
Пада и става мъгла
Цвете увяхнало в песен превръща
Своята нежна съдба

Четките спорят и думите спорят
Гонят се в цветна дъга
И цветовете тихо говорят
Ронят сълза след сълза

Шепнат си мислите, сякаш разказват
После умират със стон
Всички го правят. Може би спазват
Някакъв странен закон

Реят се в Нищото волни, красиви
Гонят се. Ето ги пак
Мисли нещастни и мисли щастливи
Чакат от времето знак



Май 2004

2005-02-07T13:08:12.576-08:00

По улица вървиш без посока и без цел
Вървиш напред, живота си в ръце си взел
Пристъпваш пак и правиш стъпка, втора, трета
Край теб минават хора в лъскави карети
Не искаш да си с тях, добре си си и сам
Обичаш да си сам и сам ще бъдеш там
Където Слънцето в косите ти блести
Или Луната гали те с топлите лъчи
Или за "Лека нощ" целуват те Звездите
И пак напред вървиш, следвайки браздите
Що други са оставили, вървейки пак напред
Върви. Не нарушавай небесния им ред.