Subscribe: mindless self indulgence
http://virgineliza.blogspot.com/feeds/posts/default
Added By: Feedage Forager Feedage Grade B rated
Language: Bulgarian
Tags:
да се  да  за  като  ме  ми  на  не  но  от  по  се  себе си  си  съм  че  ще 
Rate this Feed
Rate this feedRate this feedRate this feedRate this feedRate this feed
Rate this feed 1 starRate this feed 2 starRate this feed 3 starRate this feed 4 starRate this feed 5 star

Comments (0)

Feed Details and Statistics Feed Statistics
Preview: mindless self indulgence

mindless self indulgence





Updated: 2018-02-12T00:51:47.541-08:00

 



съ-творение

2018-02-12T00:51:47.567-08:00

нарисувай ме
от кал
първична
земна
истинска
първата жена
но не Ева
истинската първа - Лилит
изгонена от рая
не заради любопитство
а заради смелост
защото не е искала да бъде
подчинена
прокудена
заради огъня във вените си

нарисувай ме
с обожанието и съзерцанието
на старите майстори
за които
протокола
на ритуала
на рисуването
е бил половината тайнство

нарисувай ме
защото като всяко искрено творение
и аз добивам смисъл в ръцете ти
заживявам свой живот
в мислите ти
и отвъд тях
в сънищата ти
и по-надълбоко
в тайните ти

нарисувай ме

а когато ме завършиш

ме унищожи

както будистите слагат край
на пясъчните си мандали
с един непосилно лек размах

за да ми напомниш
колко преходни са творенията
в главата ми
в ръцете ни
между пръстите ти


оставям се да изтека




2018-02-02T11:30:21.370-08:00

Ти си
Всеки милиметър кожа
Ти си
Всяка глътка нощем
Ти си
Мислите и миглите и милите
Думи

Ти си
Моят
Сън
Съм
В теб

И не бягам



*

2018-01-27T01:57:48.047-08:00

Със теб
споделяме
Постеля
Дъх
Разделяме
На две
Съня
Аз от единия
Край
На нощта
А ти от другия

*

Сърцето ми препуска
Сто коня в бяг
От свободата
Ме е страх
Късно вечер
не ме пускай
Никога повече







?

2018-01-17T03:08:00.321-08:00

В твоята прегръдка
Се извивам
И тялото ми става въпросителна
Не знам дали
Ще ни има и утре
Часовете преди
Изгрева
Когато нощта предава натежала смяна на деня
Тогава незабелязана
Си позволявам да мечтая
И „може би“, „някак си“, „някога“
Се превръщат в най-твърдата и сигурна
Удивителна

Тук и сега

Ти ли сънуваш мен или аз теб?
Кожата ни пулсира и ставаме едно
Голямо туптящо сърце с две камери
Което ритмично изпомпва живот
Аз в теб и ти в мене
Колко хубаво е
Да си с мъж който те прави мъничка
Колко хубаво е
Да си с жена която те кара да растеш

Не ме буди никога





2018-01-17T02:14:11.044-08:00

Всеки ден
Е ново-отчупена скала
Паднала в нозете ми
Олющена от планината
Напуснала завинаги сигурността
На цялостта и спокойствието
И смирението

Всеки ден
Избутвам тежестта нагоре по баира
А това дали ще стигна до заника
Е всъщност въпрос на живот и смърт
Аз ли ще преборя дните
Или те ще ме прегазят по пътя си
обратно надолу към купчината други

Всеки ден
По закона на инерцията
би трябвало да се търкалям
но не се, мамка му, не се
някаква право-пропорционална сила
ме ръчка да продължавам нагоре
въпреки камъните, въпреки тежестта им

Всеки ден
аз съм все така мъничка
и все така упорита
събрала в себе си на върха на игла
върха на една планина от надежди
и желания и мечти
и с тази игла аз пробивам собствените си очи


Всеки ден
Е борба
Дните и аз сме неделима сплав
От набъбнала от конфликти воля
Те искат да се търкулнат надолу
Към другите в купчината
Аз искам да се кача на върха






С

2017-11-28T23:25:54.589-08:00

преди две седмици на катерене
скочих да се хвана за една хватка
и увиснах с цяло тяло и паднах
кожата на дланта се обели
и от безформена кръв раната
се оформи във формата 
на буквата С

с като сатурн
с като смърт
с като сигурност
с като страх
с като свиквам
с като смелост
с като секс
с като свършвам
с като сила
с като съдба
с като съществувам
с като сегаитук



на баща ми

2017-11-01T07:12:15.096-07:00

Кристално сини езера -
душата на планината.
Земята няма как да ни принадлежи,
но небесата винаги ще бъдат наши.




2017-11-01T06:36:50.749-07:00

НА БАЩА МИ МИХАИЛ


Може ли да се забрави усещането да поставиш детска длан в бащината, да стъпиш смело и уверено във вече утъпкания от него сняг...? Да вървиш уверено в студа, воден от огъня в неговата душа и в твоята... ? Бащината любов е мълчалива, дръпната и особена. Тиха, присъстваща, непоклатима. Незаменима.

Казах първата си поема, държана за ръка от баща си, на път за първи клас. „А по тротоара пуст и черен, мракът пишеше писма“. Мои ли бяха тези всепроникващи думи или ги взех назаем от него? От тогава вървя подире, следвайки стъпките му. Той ме научи да мисля, той ме научи да задавам въпроси, да търся и да намирам утеха от болката да съм себе си в любовта към другите същества... Той ме научи да откъсвам поглед от човешката си обвивка и да го премествам върху дърветата, листата, мушиците, отминаващите лета, замръзналите зими.

Животът се търкулна като златната питка от поемата, която написа за 25-тия ми рожден ден. Вярно е, всичко отминава. Земята не ни принадлежи.
Но небесата завинаги ще бъдат наши, скъпи татко.






2017-10-29T08:38:43.543-07:00

Как човек си връща поезията в живота? Знам как да си върна музиката. Просто спирам, дишам, пускам, слушам. Но поезията... това е музика, носеща се от друга стая, минаваща под процепа на друга врата.
Поезията е особена дама. С нея трябва да се подхожда плавно, бавно, постепенно. Елегантно. Тя не търпи резки движения. С нея се танцува, и на живо, и в съня. Две крачки напред, една назад. Танго.
Сто години се изтъркулиха откакто последно се усмихнах на тази особена госпожица, поезията. Не съм я виждал, нито чувал, не сме си писали навлажнени от сълзи писма, не сме се взирали заедно в умиращите залези. Не сме си мечтали, какво ли е да пътуваш с празни куфари. Не сме тичали да хващаме последния влак от непознати гари за още по-непознати пристани.
Подхождам отново, несигурен. Уж годините трябваше да ме направят по-силен и смел, а те ме натиснаха надолу, съсухриха ме... Срам ме е име е страх. Тази красива, необяснима, не понятна за мен дама, поезията, дали ми се сърди? Дали ме помни изобщо? Дали ще ме пусне отново близо до себе си? Дали ще ми даде да се облегна на нея, макар и за секунда, да усетя топлата й прегръдка, да изчезна в обятията й, да намеря смисъл в извивките й, в ритмичните й движения... Толкова ме е страх и толкова ме е срам, задето и една дума не й казах за толкова години. Кърша ръце, тия същите, които я докосваха нея, поезията, сега докосват себе си нервно, злобно...
Дали ще ми прости, моята любима? Дали ще зачеркне факта, че аз така категорично я заличих от себе си? Бях глупав. Мислех, че с годините ще поумнея, но как да пораснеш затворен, залостен, замръзнал, без сърце?
Пиша ти това неудобно писмо, за да ме пуснеш отново до себе си. Липсва ми музиката ти. Тази специалната, която няма ноти. Която разтваря. Която изгаря, събира и пуска, сломява, издига и пак те приземява обратно. Напред, навътре и нагоре.

Прости ми.




2012-09-12T03:05:22.097-07:00

абстинентна кожа
тръпки по и от миналото




2012-08-29T06:33:32.712-07:00


Да останеш сам се оказва свръх приятно. Истински сам. Без интернет, без хора наоколо, без съседи, които биха чули писъците ти, ако те нападнат страховете ти. В тъмното има много образи и сенки, но най-хубавото е, че те са твое произведение. Ако им се усмихнеш може и дори да станете приятели. В тъмното те чакат толкова много различни „ти”, че забравяш за изкуственото осветление. Със светлина в душата и любов в сърцето съм по-смела и от самурай. Не ме е страх от мен за пръв път през живота ми. Бродя по мемоарите си сякаш се разхождам в музея на някой любим поет или пък в къщата на далечен, но тачен роднина. Виждам как на 10 съм плакала сама в тъмното на Love is blindness на U2 и как на 5 се чудех какво му е грешното на този свят, слушайки Shes leaving home на Beatles на грамофона на наште. После поглеждам плейлиста на плейъра, чувам сърцето си и виждам, че някои неща не са се променили особено. Само наблюдателят, онзи мъдър и понякога саркастичен тип в дъното, който често се смее на собствените ми циркове през уста пълна с пуканки, той (или тя), това създание или по-скоро този съзидател, става все по-осезаем и плътен. Това присъствие ме топли, когато ми е студено и ми свети, когато се прибирам сама навън в тъмното.
Самотата и пустотата са най-уютният дом, в които съм попадала досега. Да си никой и да не знаеш нищо е най-ценната информация, която съм научавала. Да затвориш очи и да отвориш сърцето си към нощта и всички нейни присъщи субекти и обекти е моят дълъг, но приятен път към вечното утро.
The times we live in are luminous times, as long as we hold on to love.




2012-08-22T13:36:27.571-07:00

в сънищата на Айнщайн
убивам времето



На Крапец

2012-08-22T13:18:33.219-07:00

На север
крача с тихи, но смели стъпки
моята душа е твоята душа
нашият сън
е сънят на всички останали




2012-07-09T16:17:27.182-07:00

и все така непретенциозно се изнизвам към вечността




2012-04-04T02:28:35.958-07:00

преглъщам думите
избутвам дните

мислех, че пускам мислите си на свобода, а се оказа, че те ме заключиха в затвора си




2012-04-02T11:05:53.004-07:00

сънят ми е пустиня, в която трия следите от себе си в теб




2012-03-30T02:48:49.459-07:00

между "иска ми се" и "искам" зее цяла вселена от грешки



есенцията

2012-02-14T03:25:06.003-08:00

width="560" height="315" src="http://www.youtube.com/embed/mux93MqA45w" frameborder="0" allowfullscreen>




2012-02-11T15:23:52.783-08:00

седем маски. седем дни. седем танца и още толкова сълзи.




2012-02-11T15:21:54.362-08:00

лъжи ме по-добре. като във филмите - с музика за фон и естетически. аз обещавам да мълча, като възпитаните хора, дори и да не ми харесва. ако идеалът не е доброта, поне нека да е красота. в думите и отвъд тях.




2012-02-11T15:16:41.922-08:00

уморих се да лъжа, най-вече себе си. студът се просмуква отвъд костите, това е проблемът. бялата тишина е идеалният фон, за всичко което има да изпъква. истините пробождат очите и заслепяват. а когато съм сляпа, съм тъпа, и то само защото съм шокирана от собствената си нелепост, замаскирана зад идентификации, комплекси, модели и механизми на миналото и прочее оправдания. единственото нещо, което искам е да крещя и да бъда чута, дори с риска на обърнатия гръб, пренебрежението и същата тази, но чужда слепота.

отчаянието е мечтана емоция, когато личността атрофира и се разтваря във всеобщата невъзможност.




2012-01-31T14:34:38.414-08:00

изгубено дете
кажи ми
откъде дойде
поне
щом не знаеш
накъде отиваш



невъзможният чай

2012-01-19T06:32:54.506-08:00

Настаних се на дървения стол, модел 82-ра, скромно наследство от двойка интелектуалци, които имах щастието да наричам майка и баща. В кухнята водата за чая завираше, сложих достатъчно за двама, но знаех, че ще се наложи да изпия сама и двете чаши.
Сервирах чая на малката черна масичка и поставих още един стол срещу себе си.
-Как си? – попитах идеята за Него, която седеше срещу мен.
Идеята за Него се замисли, а след това ми се усмихна с кристалните си езера, които имаше шастието да нарича очи, и аз набързо съжалих, че задавам толкова прозаични въпроси.
-На този стол ми е удобно, но само защото знам, че съвсем скоро ще тръгна.
Идеята за Него мълчеше тактично, както само един психоаналитик, изслушващ поредната кукувица може.
-Подготвям всичко. Стъпка по стъпка и колкото повече напредвам, толкова повече ме е страх. Приятно-страшно.
Идеята за Него отпи от чашата си и преглътна беззвучно, както само празния въздух би могъл да засмуче излишните думи.
-Ще го направя тихо. Ще се изнижа от тук и няма да казвам на никого. Само ти знаеш и трябва да си мълчиш. Идеите умеят да пазят тайна нали?
Идеята за Него кимна. Идеята за Мен се успокои.
Следващите 15 минути прекарахме в мълчание и съзерцание на прекрасния момент преди тръгването. Навън беше леко мъгливо, а ние... Ние просто бяхме, малко преди да бъдем.
Двете идеи станаха от дървените си столове и тръгнаха в неизвестното, напред към предназначението си.




2012-01-17T00:44:17.632-08:00

width="420" height="315" src="http://www.youtube.com/embed/BoMhUM5Yw3U" frameborder="0" allowfullscreen>




2012-01-15T07:23:27.203-08:00

Don't run away from grief , o soul
Look for the remedy inside the pain.
because the rose came from the thorn
and the ruby came from a stone.