Subscribe: Лимонче в джаза
http://limon4e.blogspot.com/feeds/posts/default?alt=rss
Added By: Feedage Forager Feedage Grade B rated
Language: Bulgarian
Tags:
да се  да  за  защото  ми  на  не  от  по  са  се  си  това  трябва да  че 
Rate this Feed
Rate this feedRate this feedRate this feedRate this feedRate this feed
Rate this feed 1 starRate this feed 2 starRate this feed 3 starRate this feed 4 starRate this feed 5 star

Comments (0)

Feed Details and Statistics Feed Statistics
Preview: Лимонче в джаза

Лимонче в джаза





Last Build Date: Sun, 18 Feb 2018 12:46:31 +0000

 



Ти гониш

Fri, 31 Oct 2008 06:21:00 +0000

(object) (embed)

(object) (embed)



Трамвай (не)желание

Tue, 26 Feb 2008 08:17:00 +0000

Трети път се возя на трамвай. Не по принцип и не през живота си. Случвало ми се е и друг път, разбира се. Обаче все е било за мъничко и обикновено не в натоварените сутрешни часове. Или е било толкова отдавна, че съм загубила всички спомени за хората в трамвая. А те са от забавни до тъжни.
Ако кажа, че трамваят е голяма работа, не се смейте. Всъщност возейки се, ми хрумна да направя средна статистика кой какви ги делка и как си уплътнява времето докато се вози.

Тук е момента да кажа, че като четяща нация няма да се загубим, защото къде ако не в трамвая можеш да почетеш. Народът масово чете. Кой книги, кой днешния вестник, кой списание, а кой книжката на съседа. Важното е желание за четене да има. Групата на четящите представляваше една пета от трамвая. Което мисля е добре.

Следващите две групи обаче никак не са добре. Всеки четвърти спи в трамвая. Седнал, прав, няма значение. Някои спят и с отворени очи. Подпират се в тълпата, защото вътре така или иначе няма къде да паднеш и просто отнасях духа в други измерения. Трябва да се опитам да усвоя и онази отпусната стойка на седалката, в която главата ти леко висва надолу между раменете и се поклаща в тон с люлеенето на трамвая. Кофти е обаче, ако спиш с отворена уста. Не искам да си мисля какво може да влезе вътре.

И пак всеки четвърти си бърка в носа. Няма да кажа, че е отвратително. Защото и да не си бърка в носа, си бърка в ушите. С пръсти. И вади твърди телесни остатъци, които просто небрежно ръси около себе си. По-течните биваха изтривани я в ръкав, я в панталона... а всъщност в тълпата можеш и в съседа да се изтриеш. Бляк. Добър апетит.

Всеки трети зяпа през прозореца. Прозорците че са мръсни, е ясно. Всъщност те не са толкова мръсни, колкото стъклата са стари и предполагам от естественото износване на материала колкото и да се мие, си изглежда такова мътно. И като добавим малко прах и други остатъци, се получава опит за гледане през прозореца. Нищо. Хората са ентусиасти. И аз се опитвах да гледам.

Всеки втори гледа празно. Ето това е нещо, което никак не обичам. Или интензивно не обичам. Онези празни безсмислени погледи на умрели риби. И както ми беше смешно-иронично от разнообразните видове и типове, ми стана леко тъжно, че половин трамвай народ отива (вероятно) на работа без грам желание за това.




P.S. Забравих, че в трамвая имаше един човек, който се опитваше да не се смее много на околните картинки. Но ако се возя редовно там, или ще ми излязат бръчки от сдържания смях, или просто и аз ще се заразя от празен поглед.

(object) (embed)



Вечеринка с Ваня Щерева

Sun, 24 Feb 2008 08:15:00 +0000

Събота вечер е време за разпускане. Всеки разпуска както си иска и с каквото го влече. Мен обикновено ме влече на танци и прилежащата им музика. Понякога имам и други залитания. Може да ме увлече в кротка вечер с кино и сладки последващи приказки. Всъщност, често компанията е по-важна от мястото и събитието. Но понякога компания иска нещо различно... като жива музика.

В избора на жива музика снощи трябваше да съобразим програмата с наличните по живомузикалните клубове места. Изборът бе между Ани Лозанова и Ваня Щерева. И тъй като първата вече сме я чували, решихме да прослушаме втората.

До снощи, до преди да чуя Щерева на живо, много я уважавах. Защото е човек, който твори. На едро при това. Винаги съм се възхищавала на всестранно развитите личности, които пишат, пеят и свирят. Може би и рисува, не съм се замисляла, пък и не съм проверявала. Слушала съм записи и общото ни мнение бе, че може да пее, т.е. има глас. Затова и вложихме вероятно повече надежди в живото й изпълнение, отколкото получихме на практика.

Клубът определено не беше пренаселен. Рехаво насядалите бяха приканени да се приближат, за да си "направим вечеринка". Стана ми смешно, но ако знаех смисълът на вечеринката, щях да се метна към вратата в мига на поканата.

Акустика (поне доколкото може да прецени нетренираното ми ухо) - добра. Песни - симпатични. До третата обаче. Няма значение кои са песните. Просто звучат еднакво. В една тоналност, с еднакво извиващ се кахърен глас. Червенооо. Замислих се, че особено ще й отива да пее някакъв англозвучащ джаз. Има готин глас за това. Не знам кой й пише българските текстове, надявам се да не е лично тя, обаче заслушвайки се в текстовете се почувствах тъпо, все едно съм се заслушала в някой блудкав кънтри текст. Чай или лееееед.

Избрахме чая. А после студа навън.

Да можеш да пееш е едно. Но да правиш живо шоу пред оскъдна публика е друго. Иска умения и клубни умения, които снощи навярно й бяха останали вкъщи.

А репликите на компанията преливаха от "колкото и силно да вика, не може да ме събуди" до "имам чувството, че всички тук освен нас са платена публика". А единственият й танцуващ фен бе окачествен просто като "близък приятел на семейството".

Мисля, че повече няма да повторим точно това на живо. Иначе й пожелаваме творчески успехи. На всички фронтове. Не знам защо започвам да мисля, че всестранно развитите личности са утопия за стимулиране на малките деца.



Думите (не) убиват

Fri, 22 Feb 2008 08:14:00 +0000

Най-естественото нещо, което се търкаля от устните, пък в случая от пръстите, са думите. Мислите, че думите са безобидни? Наредени непроизволно букви, които оформят думи, а думите на свой ред – подреждат визуално мисли. Думите могат да са непреднамерено използвани, а могат и да стоят точно където трябва.

Изписала съм и съм изговорила толкова думи, от които и половината не са били разбрани както трябва, а да не говорим, че при постигането на предназначеното им изразяване успеваемостта ми е сигурно десет на сто.

Като ми кажат „дума” и първото, което ми се завърта в главата е „дума дупка не прави”. Смешното е, че после веднага се сещам и за продължението: „дума дупка не прави, но за дума се гони до дупка.”

Има още десетки пословици. Позволете ми свободата да перифразирам малко. По думите посрещат. Няма да продължа с изпращането по акъла, защото не е релевантно. Изпращат по натрупаното впечатление и разбиране за думите. Което ме води до мисълта, че аз стотици пъти може да съм казала А, а ти да си прочел О. Въпрос на перспектива в гледната точка.

Твърдя, че умея да боравя с думите. Мога да те отведа, където пожелая. И мога да ти внуша каквото си поискам. Не е вярно. Когато ме чуеш и прочетеш, ще се отведеш и ще имаш внушението точно за посоката, с която си влязъл в думите ми. Или казано с други думи (оу, пак думи) – в зависимост от начина, по който си ме възприел вчера, оня ден… Времето, което ми е необходимо, за да променя изначалното впечатление, може да е от огромно до безкрайно. И никога да не се случи.

От виртуализма на матрицата научих нещо важно. А то е, че хората или се "влюбват" виртуално в мен, или просто ме намразват за винаги и без конкретна причина. Трудно ми е да разбера омразата и неприязънта към човек, когото познаваш само виртуално, но напоследък имам огромен напредък и в тази посока. Трудно ми е да разбера и мазохизма на ненавистта да не харесваш някой, но да продължаваш да висиш като сянка в пространството му. И да кажа, че ми е лесно да разбера и другата група, на споделените усмивки и топли чувства, вероятно пак ще заблудя мъничко. Защото by default трябва да влизаме и излизаме без предразсъдъци. Обаче толкова бързо правим потребителски настройки, че никога няма by default. Всъщност към групата на мразещите или интензивно не харесващите, трупам единствено игнор и безразличие.

Така или иначе не зная коя е по-голямата група, но пораждането на каквито и да е чувства – положителни или отрицателни – за мен лично доказва, че с думите всеки някъде съм успяла да го докосна нежно или ударя грубо.

И така както с езиче можеш нежно да помилваш любимия, така се сетих и за „езикът кости няма, но кости троши”.

Внимавайте с думите.

Песничката е предвидима:

(object) (embed)



Откриваме сезона

Thu, 21 Feb 2008 08:14:00 +0000

Всъщност вие трябва да го откривате, защото аз вече го открих. Вчера. Беше първият по-нормален ден в късната зима, който даваше допълнителен стимул да се кача на почти хваналия вече прах и паяжини байк и да се пусна на разходка из града и парка.

Правило първо. Ако сте държали байка цяла зима някъде и не сте го водили на разходка, напомпай гумите. На мен ми отне бая време, защото последния път някой така ми бе завил капачката, че строих половината бензиностанция да я отвива. Обаче сама се оправям с компресора. Купон да става.

Правило две. Мини през любимия сервиз. Моят е при Близнаците. Знаете, че на байка трябва да му се правят някои неща, които вкъщи не стават. Като да се поизчисти, да се стегнат скоростите и спирачките, да се смаже и да си разказвате приказки за нови планински маршрути.

Правило три. Не се плаши от кучетата. Повечето улични са безобидни. Не знам защо ме лаят само в моя квартал. Ако те подгони глутница, не карай по-бързо. Това ги мотивира допълнително да те гонят и лаят. Уверявам, че комбинацията десетина лаещи и гонещи те кучета не е най-доброто за адреналина, макар че той наистина литва до небесата. Просто спри рязко. Обикновено се чупят.

Правило четири. Виж какво става в парка. Това, че някой е спрял водата в Борисовата, да не те плаши, макар че е тъпо. Заведението на детската площадка работи.

Правило пет. Пусни се по вятъра. Цялата мъка на изкачването на който и да е баир е в кефа, че после ще се пуснеш надолу. В крайна сметка нали за това се мъчим.

Правило шест. Усмихни се. Хубавото време тепърва идва. Помниш ли часовете на двете гуми миналата година? До тъмно. Ето, идва нова година. И пак ще правиш същото зареждащо те, усмихващо нещо.

Много моля всички шофьори на четири гуми да внимават за двуколесните съжители на пътя. Не е нужно да ми свиркате зад гърба, че ще минете покрай мен. Разберете, че ме стряскате, а аз така или иначе ви чувам. Много моля всички шофьори от градския транспорт да разберат, че като минат с висока скорост покрай мен на разстояние по-малко от 50 см, губя равновесие от въздушната струя. Въпрос на тегло и скорост в крайна сметка. Не знам дали го учат това в училище. Много моля да не си мисли който и да било, че само защото е в ламарина на четири гуми, има повече права от мен на пътя. Давам достатъчно ясни знаци какво имам намерение да направя на пътя и затова ако обичате, не ме прескачайте така грубо. В крайна сметка тази игра с прескачането свършва в първи клас. И много моля всички пешеходци да не изскачат на платното рязко и пред мен. Не мога да спирам толкова бързо и ако трябва да скоча в колоната с автомобили, за да не се блъсна в някой пешеходец на платното, определено ще скоча върху пешеходеца.

Всъщност най-важното, за което моля, е да се уважаваме на пътя.




P.S. А се чудя кога ще правим блогърско каране?



Гепи ме – тук и тук, сега, веднага!

Wed, 20 Feb 2008 08:13:00 +0000

Търсенето на инфо в нета ми е почти основната работа в момента. В което няма лошо. Мога да намеря почти всичко, което се намира онлайн и почти всеки, който някога някъде е оставил следа. Едно време обичах да се майтапя с колеги, че Гугъл аз съм го измислила и те ме гледаха зяпнало все едно е вярно.

Вчера поради разни причини търсех детски сайтове, обаче Гугъл ми се усмихна дяволито и покрай търсенето ме прати в сайт за запознанства. В сайтовете за запознанства няма нищо лошо, хубаво убиване на времето са, чат-пат дори може да се заговориш с някои, вярно е, че има безумно много досадници, които дори разговор не могат да започнат, камо ли да го продължат, но това е положението. Казвала съм го и пак ще го кажа. Трябва да изтърпиш много гъсеници, за да попаднеш на своята пеперуда.

Поглеждайки вчерашния сайт, видях, че идеята му е по-различна. Логото му бе достатъчно: Намери партньор за секс още тази вечер. Ухилих се леко ококорено, защото се сетих, че ако има такива сайтове, древната професия съвсем ще залезе. На втори размисъл видях, че съм малко далеч от истината.

Идеята на този сайт е подобна на другите стандартни сайтове за запознанства. Правиш си профил. Менкаш си лични съобщения. Ако се харесате с някой, си уговаряте среща и се гледате. Ако се харесате и на срещата, може да правите и други работи.

Приликите обаче свършват до тук. Първо, повечето профили са фалшиви. Аз не знам защо си направих почти истински. Явно ме надушиха веднага, че съм по-истинска, макар и с неясни намерения, и точно за 10 минути ме засипаха с многозначителните 69 лични съобщения. Второ, ако сте уморени от стандартните лични – „здравей, как си, с какво се занимаваш” и прочее алабализми – тук такива няма да намерите. Съобщенията започват в софт случая със „здравей, какво търсиш и аз отговарям ли на търсенето”, а в хард случая – с директно описание какво могат да ти предложат. Ако се чудиш какво можеш да получиш – отговорът е всичко. Дори това, което не си търсил там.

Започвам да се смея почти с глас. А онова малко демонче в мен решава да провокира. В крайна сметка това е онлайн пространство, което винаги мога да затворя и да продължа да се хиля офлайн на наблюдаваните реакции. Отговарям на едно лично. Оказва се, че снимката е фалшива. Той е женен. Жена му не му дава достатъчно това, заради което е тук. Very interesting, but stupid. Поредната житейска драма. А аз да съм споменавала, че не съм семеен консултант? Явно съм го пропуснала в профила си. Кофти. Следващия. Не е женен. Обаче е от Варна. Много далеч, бе човек. Да не мислиш, че ще мина половин България заради едното чук. Всъщност мога и половината свят да прелетя, но заради нещо друго. Третия. А, те са двама. Чудно. Това ми е тайната еротична мечта. Обаче не точно с тези двамата. Четвъртия. Иска и да си плаща. Идеално, няма да работя. Петия… Вече започват да се повтарят. Смръщвам нос. Затварям.

Не успях да се хиля офлайн. Нещо някъде ми загорча.

Гепи ме? Тук, сега, веднага!

Съжалявам "пичове", дори в гепването сте слаби.

(object) (embed)



Писна ми от джуджета

Tue, 19 Feb 2008 08:12:00 +0000

Писна ми. Тотално. Окончателно. И безвъзвратно.

От какво ли? От джуджета. Да, да, онези същите, малки човечета, които ми се моткат в краката. Мушкат ми се в ръцете. Пречат ми. Издивявам от тях. Ако имах пушка, щях да ги изпозастрелям всички. До едно. Всяко малко петънце на пейзажа щеше да изчезне безвъзвратно и завинаги.

Проблемът обаче е, че са толкова малки, че дори куршум не ги лови. Трябва да питам НАСА дали нямат някакво подходящо оръжие за изтребване на джуджета. Защото и с Райд пробвах, не става. Те са по-устойчиви от хлебарките. Не че с Райд можеш да убиеш хлебарка, но пък поне можеш да очакваш да я чуеш как пищи и си вдига полата ужасена. Сигурно не знаете защо пищят. Ами защото не обичат да ги мокриш. Но това е друга тема.

Джуджетата са много дразнещи. Пъплят по улицата на някакви орди. Като войниците на Чингиз хан са. И също толкова жестоки. Изобщо не ги интересува, че газят, тъпчат, мажат, срутват, създават хаос. А не бива така.

Трябва да им направим една отделна държава – Джуджландия и да ги затворим там. Като в резерват. И даже ще даваме стотинки да ги гледаме, защото веднъж затворени, те ще започнат да изчезват постепенно. Защото джуджетата се хранят от яростта на нормалните хора, която предизвикват с милионите си малки пакостливи дела.

Джуджетата се мислят за много хитри. И обикновено са. От онази хитрост на тарикатлъка. Обаче срещу тарикати лек има. Пълен игнор. Това значи, че трябва да спра да им се ядосвам, няма да им обръщам внимание, ще им създам резерват в главата си и дори стотинка няма да дам, за да ги погледна пак.

Писна ми от онези малки дребни злобни душички, вторачени единствено в чуждата паничка и виждащи не по-далеч от собствения си малък крив нос. Които обаче се опитват със злоба и агресия да те принизят. Дългосрочната им цел е да направят всички нормални хора същите нещастни джуджета, каквито са и те.

Не! Няма! Джуджетата трябва да бъдат унищожени, смачкани, затворени, просто заличени. Забранявам на всички джуджета да се доближават на повече от 2 метра от мен.


Аз не съм джудже. А ти?

(object) (embed)



Кредит на доверие

Mon, 18 Feb 2008 08:12:00 +0000

Когато се сблъскаме, т.е. срещнем, защото сблъсъците са чувствително по-редки от срещите, с нов човек в живота си, обикновено подхождаме към него по два начина. Всъщност може и по повече, но основната насока е следната. Или го подминаваме с безразличие, или привлечени от него оставаме в орбитата му, за да видим какво ни е привлякло. Има, разбира се, вариации на насоките. Може да го подминем с омраза, а може да останем по някакъв начин в орбитата му, прилепени именно от омразата си. Може и да ни привлича, обаче пак да подминем, защото нещо по-силно някъде ни е привлякло. Ако чакате универсално правило, няма точно днес да го извеждам.

Вниманието ми е насочено към орбитите, в които оставаме и връзките, които постепенно изграждаме. Наречете ме наивна, обаче когато срещна нов човек, първоначално приемам думите и поведението му за чиста монета. После започват да се натрупват дребни думи и действия, които ме карат да погледна човека в съвкупност с натрупаните факти и да дам своята оценка. Ако налаганото от него впечатление се разминава особено тотално с преценката ми и ако не мога да открия и разбера причините за това разминаване, вдигам рамене и подминавам, къде с безразличие, къде с негативизъм.

При срещата с всеки човек трябва да сме абсолютно непредубедени. Затова и казвам, че всеки е бял лист и когато се срещнеш с него, започвате да си пишете по листа разни знаци и думи и да се опитвате да ги разчитате заедно.

Подавайки белият лист на някого, без очаквания и предубеденост какво ще започне да пише на него, е абсолютен кредит на доверие. Заставате от двете страни на масата на живота и му се усмихваш. Усмивката предизвиква усмивка. Казваш нещо, получаваш реплика, а после я връщаш. Даваш доверие и насреща ти се доверяват. Кредитът на доверие е абсолютно безвъзмезден. Лихви няма. Печалбата идва от насрещното доверие, което получаваш. Почти като в приказките – направи добро, за да ти се върне добро.

Животът обаче за съжаление не е приказка, колкото и да ни се иска. Често срещу кредитът на доверие, който даваме, получаваме насреща си лъжи и полуистини. И ако пак така често ги приемаме за истини, то в един момент лъжата започва да прозира. Мигът, в който осъзнаеш, че срещу чистите монети на душата си си получил фалшиви лъскави камъчета, кредитът на доверие започва да се топи. Постепенно или рязко, зависи основно от размера на камъчетата, а не от искренето им.

И пак в зависимост колко време си прекарал на масата на живота срещу излъганото вече доверие, кредитът става все по-малък и по-малък. Връщане назад обикновено няма. Единственият изход е да дириш нова маса, на която пак да поставиш кредита и да видиш какво ще получиш насреща. (Като мотивът за насрещното вземане е последното, което те занимава.)

Затова не разпилявайте единствения кредит, който ни се дава безвъзмездно, защото после не можем да го върнем по никакъв начин. И не губете собствения си кредит на доверие към доброто.

(object) (embed)



Промяна 9: Няма последно танго

Sun, 17 Feb 2008 08:10:00 +0000

Промените могат да продължат до безкрайност и не за друго, а защото панта рей (всичко тече). Точно и затова умните хора са казали, че не можеш да влезеш два пъти в една и съща река. Точно затова ако не успееш в carpe diem няма втори подобен миг и трябва да гледаш вече към следващите, да ги накараш да се случват или понякога просто да преминаваш през случването им.

Целта на тези промени бе основно да си подредя главата. Някои от тях се случиха в тези две седмици, а други са започнали да се случват по-отдавна. Смяната на платната към днешния ден е факт. Причините за промените са много. Надали сте разбрали точната мотивация, но може би сте схванали посоката.

Точно преди девет месеца твърдях за себе си, че се познавам. Днес на сто процента твърдя, че човек сам за себе си е най-неопознаваемото животно на този свят. И винаги има с какво да се изненадаме. За изненадите към и от другите днес няма да говоря.



Искам да цитирам нещо от Калин Донков, на което – признавам – съм тотално зациклила:



„… една от най-необходимите метафори, които животът търпеливо ни предлага, а ние упорито отбягваме да разчетем:

Винаги е важно да се започне.

Но също – и да се продължи.

Това животът го е записал в програмата си и началото е неговият най-разпространен императив. Ако се вгледаме в нещата около себе си: там понякога началото следва начало – сякаш единствено за да се научим да започваме. Понякога пътят ни се състои само от стартове, вечно се устремяваме към нещо и никога не пристигаме. (Освен на онзи финал, който, без да ни е обещан, винаги ни чака.) Ние рядко осъзнаваме, че така се поддържа съществуването на самия ни свят: от неговите най-дребни капчици, клетки и прашинки до неговите континенти и пейзажи, разум, радости и съвест. Универсалността на това правило понякога ни изумява, но тя е необикновена само за нас. За самото естество на живота това е повече отдавна отработена практика, отколкото хитроумна принуда да изпълняваме предназначението си на земята. Възхищавам се на постоянството му да ни тласка напред.”



Бъдете смели в новите начала. И последователни в тяхното продължение.

P.S. И благодаря за подаденото рамо и ръката на човека, който вървя до мен при всички промени.

(object) (embed)



Промяна 8: Подсигури гърба си

Fri, 15 Feb 2008 07:50:00 +0000

Когато се втурваш с бързи стъпки към някакви промени, е хубаво да имаш някаква сигурност не само в решението си за посоката, но и в собствените си сили за преминаване на пътя.

И ако вярвате, че се събуждаш и си казваш:

„От днес започвам нов живот”

и това наистина се случва, само защото си го помислил, ще Ви поздравя. Въпреки че всяко ново начало започва да се случва в главите ни и именно тази мисъл е стартовата точка на промяната.

Днес особено мога да измисля още доста мисли на събуждане. Ще пуша по-малко. Или направо ще спра да пуша. Ще спя повече, поне 7 часа на ден. Ще се храня здравословно. Няма да пропускам фитнеса само защото духа кучешки леден вятър. Ще се обадя най-накрая на онази стара приятелка, чието дете стана на три години преди аз да се наканя да отида да го видя. Ще..

Да си силен в генерирането на идеи и мисли не е достатъчно. Трябва да се научиш и да ги реализираш.

Всяко бъдеще време трябва постепенно да се превръща в минало свършено. А най-сигурният начин да успяваш да превръщаш бъдещите намерения в постигнати цели е да подсигуриш достатъчно алтернативи. Ако не става по единия начин, винаги трябва да има втори. Въпросът е да не оставаш глух и сляп за вариантите. Защото ако ми кажете, че медалът винаги има две страни, аз ще кажа, че има и трети вариант, в който изобщо не поглеждаш към медала или ако точно този медал не ти харесва, винаги можеш да си потърсиш друг. Перфектното решението на нещата, респективно животът обикновено е като кубчето на Рубик. Редиш, въртиш, докато не постигнеш точното съвпадане на цветовете от всяка страна. Само напомням, че това може да отнеме и цял живот. Все пак забавлението е в реденето, а не в победния жест на поставянето на нареденото кубче на шкафа.

И да бъдеш притиснат към стената изобщо не означава, че гърба ти е подсигурен. Гърбът ти е подсигурен, когато можеш да минеш в ляво и дясно.

Търси алтернативите. А после тръгни по тях.

И колкото и да е дълъг пътя, не се плаши. Важното е, че си го видял в лабиринта.

Чувствам се щастлива, защото зная къде отивам.

(object) (embed)



Промяна 7: Накарай нещата да се случват

Thu, 14 Feb 2008 07:49:00 +0000

Най-кратката дефиниция на живота е случването на нещата. Затова и прекарваме голяма част от живота си, очаквайки нещата да се случат. И пак затова често сме толкова разочаровани и наранени. Защото очаквайки случването и преминавайки през неслучването им, усещаме как си пилеем времето с пълни шепи. Щедри сме с времето си, а не трябва, защото в крайна сметка имаме толкова малко. Докато се обърнеш и забелязваш как дните, седмиците, годините са минали.

Помня…

3-годишно хлапе тича по улицата, за да прегърне човека насреща.

15-годишна тинейджърка пак бяга по улицата, но този път да избяга.

25-годишна пришпорва таксито, за да не изпусне самолета.

И така както се втурваме с бясна скорост към нещата, които искаме да се случат, по същия начин с упорито упорство застиваме на място, за да видим какво ще се случи. Няма правила, няма логика.

Някой ще каже, че каквото трябва да се случи, то ще се случи. Друг ще каже, че колкото и да искаш нещо, то може да не се случи. А аз ще кажа, че нещата трябва да бъдат накарани да се случват. Защото колкото повече стъпки предприемаш към случването на нещата, толкова повече разбиваш на пух и прах вероятността да не се случат. Или тук идва третия, който казва, че онзи горе дава, но в кошара не вкарва.

Не знаеш какво искаш? Реши. Днес. Сега. Не знаеш как да го направиш? Помисли. Начин винаги има. Не можеш? Тъпо оправдание.

Има и моменти, в които случващото те връхлита с такава бясна скорост, че не можеш да устоиш на порива му и просто се подчиняваш. Тези моменти обаче са изключително редки. И да, зная, всеки ги чака. Точно в очакването на случването. Да кацне птичето на рамото ти. Искам да мога да ловя птичетата и да ги поставям по раменете на приятелите си. Понякога успявам. Защото карам нещата да се случват. А друг път не успявам, защото чакам своето птиче и не забелязвам света в очакването.

Въпреки това, тогава, когато искаш нещо да се случи, просто услови мига и се спусни по него.

Carpe Diem

& Cheers

& Keep the Love

(object) (embed)



Промяна 6: Не се страхувай от акулите

Wed, 13 Feb 2008 07:48:00 +0000

Да си помислиш да смениш работата е едно, да изпратиш CV е второ, но да се изправиш лице в лице с потенциалните си нови работодатели е съвсем друго. И ако не си получил предложение за работа директно и без обявяване на позицията (не че нямах такова в джоба), трябва да направиш една фина настройка на поведението си. Защото първите две действия са еднолични и обикновено си изправен единствено очи в очи със себе си, докато последното те изправя пред хора, които не познаваш и които не те познават и трябва да им представиш най-доброто от себе си в рамките на обикновено до 30 минути. За тези 30 минути трябва да презентираш себе си до степен да убедиш всички присъстващи, че ти си човекът.

Малко съвети:

1. Проучи мястото

Защото прави ужасно лошо впечатление да кандидатстваш някъде, където нямаш представа какво се прави. И богатата обща култура никак не помага за запълване на липсата на информация. Затова проучвай.

2. Бон тон

Изисква да се облечеш по начин, по който едновременно да изпъкнеш сред останалите кандидати, но без да потиснеш интервюиращия. Тук абсолютни правила няма, но като цяло ежедневният бизнес стил отговаря на всякакви ситуации, освен ако не кандидатстваш за треньор на футболен клуб. А аз определено не се стремя към това.

3. Бъди преди другите

Въпреки че точността е особено ценно качество по принцип, това е случаят, в който трябва да забравиш да цепиш секундата на две и да отидеш поне 10 минути по-рано. Не като мен да излетиш от таксито и да скочиш запъхтян с главата напред.

4. Бъди спокоен

Най-важното, което трябва да носиш със себе си, е свежата си глава и трезва мисъл. И да внимаваш какво говориш. Защото всяко малко необмислено отговорче може да те прецака и да си затвориш вратата преди да си я отворил широко.

5. Не се страхувай

Преди да вляза казах, че „влизам при акулите” и ми се засмяха. Обикновено не се страхувам да вляза където и да било, да кажа каквото трябва и да изляза. Този път обаче почти ме стисна паниката за гърлото, сърчицето затупка бясно, а пръстите ми потрепваха лекичко. Сега мога да кажа - няма нищо страшно. Страховете се случват единствено в главите ни.

6. Не се самонавивай

Желанието да те харесат на всяка цена не трябва да е водещо, въпреки че това е основно. Изтъкни спокойно предимствата си, посочи недостатъците, но покажи и че можеш да преодолееш недостатъците. Най-важното е да бъдеш мотивиран и да си вярваш.



Кандидатствах за нещо, което никога не съм правила, но съм абсолютно убедена, че имам уменията и качествата да се справя с него. Дай ми предизвикателства и върхове за покоряване. (Смея се)



7. Излез и тръгни по улицата все едно не си направил поредната важна стъпка в живота си.

8. Обади се на другарче и си изпей всичко. Това помага особено за сваляне на напрежението.



Резултатите – чакат се.

Зациклям на някакви групи междувременно.

(object) (embed)



Промяна 5: Поплачи, дете

Tue, 12 Feb 2008 07:07:00 +0000

В някакъв миг, произволно избран, и обикновено най-малко очаквания, върху теб се сгромолясва нещо. Не, не пада небето. Нито потъваш в незатворената шахта на улицата. Ударът може да дойде от обикновена дума, действие, поглед… какво ли не. А може да са натрупващи се удари, но поредният да се окаже окончателен. Единственото сигурно в този удар е, че идва изневиделица. И другото сигурно е, че боли жестоко.
Всъщност най-големите болки идват от онези мигове на прозрение, в които вярата ти в нещата се чупи на малки парченца. Винаги съм смятала, че вярата е опорният стълб на всичко. И не религиозната вяра. А вярата в силата на желанията. Вярата, че нещо ще се случи, защото си го поискал толкова силно, че е осмислило всеки дъх и ти е дало скорост да прелиташ иначе невъзможни разстояния.
В мига, в който счупиш вярата си, се чупи опората ти и тогава болката е толкова огромна, че усещаш как душата ти пресъхва като изпечена от жегата на пустинята почва. Пукнатините се набраздяват толкова бързо, че само след като премине минутата на концентриране на болката, се чудиш какво тупти в гърдите ти. И от какво е болката малко под гръкляна. Онази болка, когато всички демони са те стиснали здраво в хватката си и се опитват да спрат притока на кислород към мозъка. И почти успяват, защото способностите ти за реакция и трезва мисъл, явно са се счупили заедно с вярата.
Тогава обикновено идват на помощ сълзите. Струйки сол бликват от очите в опит да запълнят пукнатините. Избликват ред след ред. Първо плачеш заради удара, после заради натрупаната болка, заради счупената вяра, заради желанието, което трябва да загърбиш, заради това, че трябва да се надскочиш за пореден път, заради сбогуването в себе си с илюзиите, заради… всъщност в един момент се оказва, че плачеш заради себе си. Защото счупената вяра не кърви, а сълзи.
Поплачи, дете… малко счупено човече, поплачи.
И в най-дълбоката горест обаче в един момент сълзите спират. Вероятно и изворчето за сълзи пресъхва от прекомерната експлоатация. И сякаш сълзите поне мъничко са успели да запълнят пукнатините.
Тогава настъпва тишина. В тази тишина откриваш поредната горчива истина, че сълзите нищо не променят и количественото им натрупване не води до никакви положителни качествени изменения. Това е тишината, в която можеш да си пуснеш която искаш симфония за цигулка, да се опиташ да събереш парчетата, да се изправиш и да погледнеш напред. Към онзи хоризонт, на който слънцето никога не се скрива.
Защото трябва да носим слънцата в душите си.

(object) (embed)

P.S. Посвещавам на всички счупени малки човечета.
P.P.S. А утре сме на интервю.



Промяна 4: Белите могат да скачат

Mon, 11 Feb 2008 07:48:00 +0000

Всеки има силни и слаби страни. Това е неоспоримо. Доста спорен е въпросът доколко познаваме силните и слабите си страни. А висшият пилотаж е да успееш да използваш слабостите си, за да победиш чрез силните си страни.

Изправен пред избор, човек винаги съпоставя положителните и отрицателните последствия от избора си и въз основа на създадената тежест на везните на премерването, обикновено взема решението си. Ако мериш килограм желязо и килограм памук, съпоставянето на теглото е лесно за постигане. Но ако трябва да избереш между силата на желязото и удобството на памука, изборът не е толкова лесен. Точно и затова, изборите, особено житейските, са най-трудното нещо, защото съпоставяш перспективи, усещания и дори чувства.

Ако една ситуация ти дава всичко за дадения момент, но искаш тази ситуация да продължи да се развива между повече от възможните за момента ходове, правиш опит да я промениш. Защото когато една ситуация ограничава възможните движения, неизбежно в един момент изпадаш в пат, където зацикляш примерно между едно напред и едно назад. В шаха при пат играта обикновено завършва. Така и със ситуациите - ако се окажеш в невъзможност да продължиш, най-логичното решение изглежда просто да излезеш. Само че в житейските ситуации нищо просто не е толкова елементарно и ако не можеш да излезеш, тогава… блъскаш себе си като в изтощителна логическа игра, докато не намериш своя изход.

Изборът да надскочиш себе си е труден. Още по-трудни са действията за следване на избора. А пък най-класическият пример за патова ситуация е необходимостта да надскочиш себе си, за да излезеш от ситуацията, противопоставена на необходимостта да надскочиш себе си, за да останеш и намериш най-верния изход.

Успокоителното е, че изход винаги има. Друг е въпросът от къде точно ще излезеш и лошото е, че често изходите не ни харесват. Обаче никой не ни е обещавал, че всичко случващо се ще ни харесва и ще бъде лесно и просто. Нали?

Всъщност най-важното е да вярваш в себе си и да не губиш хоризонта от погледа си. И докато гледаш напред към хоризонта, трябва винаги да гледаш и в краката си, за да не се спънеш. Признавам, че гледам към хоризонта твърде често. А когато ми се случи да погледна непосредствено пред себе си и видя стотиците камъчета, просто да блокирам за секунда или две.

Но как се гледа на две места едновременно? И какво избираш - желязото или памука?

Или казано с други думи:

(object) (embed)



Почивка от промени: Симфония за цигулка

Sat, 09 Feb 2008 07:47:00 +0000

Във въздуха често се носят звуци, които са неуловими за обикновения слух. Като онзи звук на студа, когато преминава на ситни мравчици по гръбначния стълб. Като онзи небрежен полъх на преминаващата мисъл, че случващото се не трябва да ти се случва сега и на теб. Като думите, които не са ти казани, но си искал да чуеш и като думите, които е трябвало да изречеш. Като звука на очакването на несъстоялата се среща. Като звука на събитията в някаква паралелна вселена.

Звукът на тишината е най-силният звук, който можеш да чуеш. Ако имаш сетивата да чуеш, можеш да уловиш и мелодията в мажорен или минорен лад, която извира от човека до теб. Ако той има сетива, ще чуе твоята песен. Често обаче оставаме глухи и слепи за тези мелодии. А още по-малцина са изкусните майстори, които могат да изваят с пръсти и думи мелодията в нечия друга душа.

Случвало се е да засвиря с пръсти по нечии струни. И винаги внимавам особено. Защото струните на душите ни са тънки, тънки като малки тревички и също толкова крехки. Всяко грубо и твърде бързо движение носи риска да скъсаш някоя нишка, а може точно тази нишка да се окаже връзката, която те е допуснала до концерта.

Друг път се е случвало някой да засвири по мен. С бавни, премерени движения да придърпа точната струна и да започна да изливам мелодични трели пълни със смях и радост или жални истории, наситени с болка и сухи сълзи.

А трети път, струните ни се настройват сами и в абсолютна хармония започват да преплитат моята мелодия с твоята. Това е най-прекрасният концерт, който можете да изживеете. Затворен концерт за двама. Акорд след акорд.

Най-зловещият, но пък за сметка на това и най-силен финал на подобен концерт, е звукът на скъсаните струни. Няма нищо по-смразяващо от опъването на струните до мига преди бавното и мъчително разплитане на отделните нишки на струната. Това е мигът на концентриране на болката, в която искаш да възпроизведеш звук, но оставаш загледан в тишината и полюляващите се вече безпризорно крайчета на скъсаната струна. В мигове като този се чудя къде продават струни за души.



Душата на всеки е като цигулка. Пазете струните.

(object) (embed)



Промяна 3: Излез на пазара на труда

Fri, 08 Feb 2008 07:46:00 +0000

Ако ще си сменяш работата и освен ако не си ударил трите милиона от тотото или пък нямаш дебело наследство, логично трябва да си потърсиш нова.

В моят случай, въпреки че ударих трите милиона, реших, че поне от куртоазия трябва да работя нещо, което да ми е интересно и да ме ангажира социално, защото иначе рискувам да си вися вкъщи и в опит за запълване на скуката, да пускам пост след пост.

Шегувам се. За куртоазията. И за милионите.

Преди да си кандидатстваш за конкретно място, проучи пазара и виж колко струваш. Източниците задължително трябва да са повече от два. Малко обидно е да установиш, че стартовите заплати на някакви други места са равни на настоящата ти, особено след като си драпал за нея няколко години. Но това е дребен кахър.

Преди да кандидатстваш трябва и да не правиш грешката да не си решил в коя сфера искаш да работиш. Едно от най-важните решения в живота е избора на професия, а след това и упоритото преследване на кариера в тази област.

След това важното е да откриеш обявите, които да са написани за теб. Наред с това идва и моментът да напишеш перфектното CV и мотивационно писмо. В нета е пълно с щури съвети за съставянето на тези тъй важни презентационни документи, така че не е особено трудно. Най-важното е вътре да напишеш всичко, което считаш за важно за съответната позиция. Може и преценката да ти се окаже грешна, защото аз попаднах на обява, която бе написана точно за мен – от образование до трудов опит – и въпреки това ми отговориха, че не отговарям на изискванията. Е, да, няма как да отговарям на изисквания, които не са описани.

Всъщност успокоителното е, че работа има. Всички, които твърдят, че има безработица, ги пратете по дяволите. Работа колкото искаш. Проблемът е, че често или е нископлатена, или условията й изобщо няма да Ви устройват. Като потърсиш активно в купищата обяви, все ще изскочат две-три, за които си струва да направиш усилието да натиснеш бутона „кандидатствай”.

От тук нататък се въоръжи с търпение, защото често по обявите отговарят бавно и чакат да се съберат достатъчно кандидати. Ако си кандидатствал за нещо ей така, не чакай да ти се обадят, а търси активно и други възможности.

Освен това не забравяй, че излизайки на пазара на труда, автоматично ставаш почти никой и част от общата маса кандидатстващи и само от теб зависи да се изтъкнеш и да изплуваш до върха.

И докато си предприел всички нужни стъпки за промяна на професионалното статукво, можеш да се обърнеш и да се опиташ да подредиш и личния си живот и пространство. Което понякога може да отнеме далеч повече усилия. За това обаче - по-късно.

Междувременно се опитай да си свиркаш.

(object) (embed)



Промяна 2: Аста ла виста, шефе

Thu, 07 Feb 2008 07:45:00 +0000

Когато си работил някъде 5 години, решението да си тръгнеш е едно от най-трудните неща, които трябва да вземеш. Десетки пъти за пет години ми се е налагало да стискам зъби и да овладявам импулса си просто да стана, да кажа „писна ми” и да изляза през вратата, която чинно отключвам всяка сутрин малко преди 9.

Решението обаче в един момент назрява, притиснато от обстоятелствата на реалността и съпоставянето на плюсовете и минусите. Всъщност идеален метод за вземане на решение е да си направиш една табличка с положителните и отрицателните страни и да видиш кое колко тежи. В моя случай събрах минуси като: разтегливо работно време от 10 до 15 часа, честа липса на свободни уикенди и празнични дни, никаква обедна почивка и съответно бързо преглъщане на обяда на компютъра, вечно притискане от крайни срокове и клиенти и поемане по необходимост на почти невъзможни за изпълнение задължения, изисквания да правиш извънредното и работа на постоянната граница на стреса, че и отвъд границата. Добавих набързо вечно лабилния и тънък баланс на взаимоотношенията с част от колегите, вечното присъствия на някой със запалена цигара под носа ми до фаза на задимяване, в която някой клиент излиза навън, защото „са ми се замъглили лещите”, вечно размотаващите се бутилки с бира и водка по коридора и необходимостта да си нещо средно между детегледачка и кошче за отпадъци. Чудите са какви са плюсовете? Хубавият плюс е винаги в петък вечер, когато си вземаш седмичната заплата. Друго почти няма.

Като към тази сметка добавиш, че работиш нещо, което всъщност няма нищо общо с образованието ти и натрупаните желания за професионална реализация, както и че перспективите ти за развитие на съответното работно място не са особено бляскави, крайното решение започва да се очертава съвсем ясно. Или ако не е съвсем ясно – отговорът на въпроса „как се виждам след пет години на това място” никак не ми хареса.

Съпоставяйки плюсовете и минусите и въпросите и отговорите и не без помощта и смелостта, която събрах къде от себе си, къде от хората около мен, решението се оформи в главата ми.

Тук идва изключително трудния момент да затвориш вратата. Затварянето на някои врати е действие, което изисква особен непукизъм, допълнителна доза смелост, устойчивост да се изправиш очи в очи с някой, който освен всичко друго те има не само за служител, но и за приятел и почти член на семейството.

Казах го. Оставих ключовете. Опитах се да няма горчивина в думите ми. И да не ми личи разочарованието. Защото е имало и много хубави моменти.

Но затваряйки вратата, си помислих:

Аста ла виста, шефе.

И определено сякаш камък ми падна от гърба.



Това „аста ла виста”, както бате Арни го каза навремето, има особен чар, който те кара да се усмихваш, въпреки дъждовното време навън.

(object) (embed)



Промяна 1: Осъзнаване на необходимостта от промяна

Wed, 06 Feb 2008 07:44:00 +0000

Разходка из дебрите на съзнанието и
последователните действия на промяната.


Не помня вече кой ми каза едно правило за запазване на равновесие. Всъщност това правило се използва при катерачите, но аз толкова го харесах, че започнах да го прилагам в чисто житейски план. Правилото гласи, че когато се спускаш или качваш, за да не загубиш равновесие, трябва да имаш минимум две опорни точки на тялото. И ако при катеренето това означава избор между два крака и две ръце, то в живота опорните точки могат да са малко повече. Обикновено в ежедневието си човек се опира на работата си, семейството, приятелите или някакво друго лично постижение. Едни намират опората в човека до себе си, а други поставят центъра на тежестта вътре в себе си. Въпрос на избор е кои да бъдат опорните точки, важното е те да са стабилни и сигурни и да дават увереност на човека, че може да направи следващата крачка напред без опасност да падне.

Освен това човек избира някакъв път, който да следва при движението си. Пътят може да е маркиран и установен, а може и всеки сам да го прокарва като въображаема линия в пространството и времето. Посоката на движение може да е установена или да се променя с времето. Но за да вървиш нанякъде, трябва да имаш крайна цел. И не, важното не е да постигаш крайната цел бързо, защото след това винаги има следващи цели, всъщност цялата магия се състои в самото пътуване и нещата, които трупаш по пътя.

Когато нещо в пътя не ти харесва или когато усетиш, че опорите по пътя не са толкова сигурни, неизбежно в съзнанието ти се настанява убеждението за необходимост от някаква промяна. Защото когато започнеш да се чувстваш как стоиш на място, значи нещо в избраните опори не е съвсем наред и те са станали фиктивни опори. Има и вариант, когато използването на една опора прекалено много просто подрива стабилността на останалите опори.

В тези моменти трябва да прецениш последователно как да смениш опорите, така че да продължиш напред. Не е много хубаво да сменяш повече от една опора наведнъж. Помнете принципа, че опорите трябва да останат минимум две. Когато сменяш опорите и пътя едновременно, има няколко мига, в които можеш просто да увиснеш в пространството. Трябва малко смелост, за да направиш тази крачка. Защото първата крачка е като скок в празното пространство и неизвестността на приземяването може да те блокира и да не направиш необходимата крачка.

Не мислете, че е лесно. Може да блокираш за месеци наред. Може да блокираш и да не направиш абсолютно нищо и в съзнанието ти да остане мрачната мисъл, че трябва да направиш нещо, но нямаш сили и смелост да го направиш.

А всъщност движението напред изисква точно сила и смелост.

Първата стъпка към промяната е да осъзнаеш необходимостта от промяна, а втората стъпка е да тръгнеш към промяната независимо от страховете си.

Така се сменят платната.

(object) (embed)



Хайде да поговорим

Tue, 05 Feb 2008 07:43:00 +0000

Колкото повече растем и колкото повече опит придобиваме и колкото повече познания трупаме и колкото повече осъзнаваме взаимовръзките и зависимостите в света, който ни заобикаля, толкова повече губим желанието си да изразяваме мислите, които трупаме в следствие на преминаването ни по пътя.

Често тези мисли са толкова страховити и плашещи, че се страхуваме от изричането им, защото нещо облечено и изразено в конкретни думи, става по-истинско, отколкото ако само витае в съзнанието ни. И за разлика от децата, които не спират да бърборят и да питат защо и как, колкото по-малко деца ставаме, толкова по-рядко задаваме въпроси на околните. Постепенно насочваме цялата канонада от въпроси към себе си, но понеже човек не може сам да си е съдник, с времето установяваме, че отговорите, които понякога си даваме, рядко са най-верните.

Тук идва и следващия прелом – просто спираме да задаваме въпроси и на себе си и се примиряваме с едно битие, в което няма защо и как. Нещата се приемат за предварително зададени, а способността ни да ги променим е подложена на силно съмнение, което сковава всяко желание за промяна.

Губим желанието си не просто да говорим, а и да се придвижваме напред и да оформяме микросвета си според желанията и мечтите си.

Жалко.

Имам купища познати, с които през годините почти съм прекъснала комуникациите. И то благодарение на основния факт, че всеки сблъсък с тях протича по един неизменен план. Виждаме се, поръчваме кафе, сок, бира или каквото е там, питаме се „как си” и фалшиво отговаряме „добре”, дори придружено онази изкуствена усмивка, но с повехнал и уморен поглед, която винаги ми показва, че нещата никак не са добре. В най-тежките случаи говорим за времето, а в по-леките дълбаем в минали безвъзвратно спомени. Не зная дали като някой каже, че е „добре”, наистина се чувства по-добре, но някак се опиваме приятно от осъзнаването, че някой друг също е толкова „добре”. После се разделяме и в устата ми остава горчивия вкус на мисълта, че съм можела да кажа толкова много неща, които обаче не интересуват конкретния човек и вероятно точно по същия начин се е чувствал и човека срещу мен.

Лошото е, че с годините освен желанието да говорим, губим и желанието си да слушаме другите.

В крайна сметка оставаме да си говорим с телевизора, радиото, евентуално книгите, а пък реалното общуване се заменя чисто и просто с мълчание. В нестихващия поток на непрекъснатата шумова среда около нас, във времето, в което разстоянията вече нямат особено значение и всичко е на един клик, мълчанието е един от основните проблеми на човека.



Кога всъщност сте си говорили с някой за последно? А някой с Вас?

Не се дръжте така:

(object) (embed)



Хайде да обесим Стависки

Thu, 31 Jan 2008 07:42:00 +0000

Ако има някой, който да не е разбрал, какво е решението на първа инстанция по заведеното дело срещу Максим Стависки, значи или не е гледал новините или не е чел блог.бг от вчера насам.

Присъдата е условна и кръвнината е в размер на средната за такива случаи. Законът не се е отнесъл несправедливо нито с осъдения, защото той получава своето законово, финансово и морално порицание, нито дори с жертвите, защото животът всъщност няма цена и дори два милиона не могат да върнат някой от другия свят.

Опитвам се да гледам ситуацията обективно. Единствената причина, поради която се вдига толкова шум и всеки има толкова крайно мнение, е, че Максим е известен. Сега се опитайте да си представите, че същото се беше случило не с Максим, а със Стоичков, например, за когото е добре известно, че често пренася избухливия си характер на пътя. А сега се опитайте да си представите, че баща Ви е блъснал под въздействието на алкохола или не някой на пътя и изходът е бил фатален. Няма ли да стискате палци да се размине с условна присъда, само защото му се случва за първи път. Не да кара пил, а да убие човек.

Идеята на закона е, че често получаваш условна присъда при първо провинение от съответната категория, за да имаш възможност да се коригираш морално. Убедена съм, че престоят в затвора не вкарва в правия път болшинството от пребиваващи, иначе нямаше да има толкова рецидиви. Само за сведение, за първо изнасилване също обикновено присъждат условна присъда в размер на година и половина до две. Ако те изнасилят, ще се чувстваш ли удовлетворен от тази присъда или ще поискаш насилника да бъде изкормен, разчекнат, нае*ан и прочее докато не изпита твоите мъки?

Отмъстителността, злобата и агресията, които се изливат в подобни ситуации, показват няколко неща. Първо, със сигурност масата обожава възможността да мачка идолите си. Второ, на масата й липсва разумност в следването на крайностите. И трето, май на всички им се иска да се върнат Крумовите закони, обаче ако на някой близък му се случи нещо, което подлежи на санкциониране с отрязване на ръка, да минем на по-хуманните варианти като условна присъда.

Спомням си и скорошен случай с приятел, който без да е употребил алкохол, все пак блъсна човек на магистралата (като се има предвид, че на магистралата, особено по тъмно, вероятността някой да прескача по мантинелите, е едно на хиляда) и беше подложен на невероятен обществен натиск, само защото бе една идея по-известен от масата. Дори невинен, беше оплют.

Законът обаче не е емоционална територия. Затова трябва да се мисли трезво. И помислете колко пъти вие или ваши познати се качват с някоя и друга чашка зад гърба си. А, да, обикновено и аз искам да стигна където отивам. И вярвайте - и употребилите алкохол - също.

Всъщност в момента общата настройка е да видим Максим на бесилото. В този дух, можем да метнем въжето и на още стотици герои на днешния ден. Даже имам идея къде да ги сложим, защото това са ужасно много бесилки. И пътят от София до Брюксел изобщо няма да стигне, за да подредим всички да се люлеят от вятъра на пътя.



Дво[йнств]ен стандарт

Wed, 30 Jan 2008 07:42:00 +0000

Не е тайна, че човешката природа е дуалистична, защото във всичко, което ни заобикаля и е вътре в нас, непрекъснато се борят две начала. Някои ги наричат светлата и тъмната страна, други просто добро и зло, трети – дух и материя.

Това непрекъснато противопоставяне намира своето отражение и диктува непрекъснато всяка мисъл и действие в ежедневния ни живот. Сега съм черна, а после бяла. Всъщност противопоставянето на крайностите е абсолютно видимо само за мен и то само понякога, иначе погледнато в най-общ план между черното и бялото има толкова много цветове, че най-честно нещата изглеждат цветни. Дори шарени, искрящи и пъстри, но не трябва да забравяме, че и сивото е цвят.

На този същия дуализъм подчиняваме и взаимоотношенията си с околните. От мен до теб една постъпка или дума изглежда по начин, който може да ме накара да се обърна и да ти покажа лошата си страна. От теб до мен същата постъпка, извършена от теб, влиза в рамките на твоята нормалност и не трябва да ме кара да затръшвам вратата. Това отношение старите хора наричат измерване с двоен аршин. Като в цялото многообразие на измерванията най-интересен е аршинът от мен до мен.

Човек безусловно е най-променливото и неуловимо същество и едновременно с това най-твърдо вкопчилото се в битието си и неподлежащо на промяна и развитие. Твърдата материя, която се движи през пространството, в опит да остане непроменена и неповлияна и в същото време се трансформира непрекъснато чрез духа си.

Панта рей.

Протичащите събития и хора често пресичат пътя ни с толкова висока скорост, че изглежда стоим на място. Като движение на два влака един срещу друг. В мига на разминаването им ти се струва, че оставаш на място, а в същото време си се придвижил напред с метри в своята си посока. Не знам защо се сетих, че е жалко, че влаковете не могат да вървят паралелно един до друг. Винаги се срещат в някаква точка на пространството и времето и после с бясна скорост и с особения шум на въздушната струя се разминават.

Хубавото е, че хората не сме влакове. Въпреки че понякога се размазваме един друг по особено брутален начин.

(object) (embed)



По време на война всичко е позволено

Fri, 25 Jan 2008 07:41:00 +0000

Спокойно можем да кажем, че малки въоръжени конфликти възникват всеки ден, всяка минута дори, в някаква точка на планетата. Точно сега, докато четете, някой някъде се изправя в сблъсък срещу някой друг, за да премерят силите си в дуел и да изведат победител.

В пълно оправдание на максимата, че целта оправдава средствата, в името на военната победа се използват много средства. И не става въпрос само за директния сблъсък, където силите между двете страни се мерят пряко. Всеки сблъсък се предшества от т.нар. фаза на тихата война, където диапазона от средства преминава през шпионаж, контрашпионаж, тайни споразумения, предателства, засади…

Знаете тази поговорка, че за да спечелиш войната, може да се наложи да загубиш някоя и друга битка. Безспорно е вярно. Отстъплението понякога е част от тактиката за нападение. И не, не винаги е вярно, че атаката е най-добрата защита. Защото атаката може да е израз на смелост, но не винаги показва добро обмисляне на бойната обстановка.

За да спечелиш войната, трябва да имаш стратегия. В тази стратегия трябва да си обмислил и преценил хубаво условията, в които ще воюваш и характера на целите, които искаш да постигнеш. Най-важната точка в стратегията е да избереш средствата, които ще те отведат до победата. И не на последно място трябва да оставяш тила и фланговете си винаги подсигурени, защото врага има навик да удря в слабите точки.

Готов си. Можеш да сложиш бойното снаряжение и да поемеш по пътя на самотния войн. Ако паднеш някъде ранен, се опитай да се измъкнеш до най-близкия лазарет за оказване на първа помощ. После възстанови силите си и се хвърляй в бой отново. Искам да те уверя, че точно в тази война трудно ще паднеш смъртоносно ранен. Може да позагубиш някоя и друга част от себе си, но от теб зависи да продължиш напред, до победата или до поражението. Хубавото е, че войни има колкото искаш, така че дори победен в една, можеш да се окажеш победител в друга.



~

~

~



А сега замени навсякъде военния контекст с вариациите на думата „любов”. Няма да казвам, че любовният фронт понякога е толкова кървав, колкото военния. А все пак говорим за любов. А пък основното й средство за водене е тихата дипломация. А сблъсъците не са толкова физически, колкото емоционални, но пораженията често са пак толкова катастрофални. Къде е лазарета обаче?



Make love, not war.

(object) (embed)



Орешарски, хич не те бива в прогнозите

Thu, 24 Jan 2008 07:40:00 +0000

Не знам дали знаете, обаче в момента тече световна (уж неикономическа, но пък) финансова криза. Всъщност всяка финансова криза рефлектира върху икономиката неизбежно, защото икономиката е тази, която задвижва финансовите пазари. Същевременно, за да се стигне до финансова криза, значи нещо вече в икономиката е закуцало и тези проблеми не са от вчера. В българските медии въпросите за световните икономики да са рядко застъпени, защото общо взето това е информация, от която се интересуват ограничен кръг от хора и те знаят от къде да си съберат нужната информация.Пример за човек, който трябва да се интересува от процесите в световната икономика, несъмнено е финансовият ни министър, защото той (заедно с екипа си разбира се) трябва да следи процесите и тенденции, да ги анализира и съответно да прави прогнози, въз основа на които да се движи фискалната политика на държавата ни.Фактът за сриването на индексите на световните борси ме заинтересува, не защото търгувам с ценни книжа активно, а поради вроденото ми любопитство. Всъщност световната криза започва от подобна финансова в САЩ, породена от безразборно раздадените ипотечни кредити, част от които са се превърнали в несъбираеми. Логично е САЩ като водеща икономическа сила да оказва влияние върху световната икономика като цяло.Случайно обаче попаднах на изказване с нашия министър от септември миналата година, в което той твърди, че „финансовата криза в САЩ няма да окаже влияние у нас”. Това е чудесен факт, уважаеми г-н Министър. Обаче трябваше да обясните защо няма да окаже влияние. Защото тайната му мисъл е била, че за да има финансова криза, в България трябва да има финанси. Казано честно, не е като хич пък да няма и доказателството за това е сриването с близо 20 % на стойността на ключовите участници на българския финансов пазар. Иначе ефект върху мен засега няма. Само за това се съгласих. Дългосрочна прогноза за влиянието на тази криза, разбир[...]



Благородството задължава

Wed, 23 Jan 2008 07:39:00 +0000

Не е задължително да имаш синя кръв, за да бъдеш благороден. Съвкупността на благородството включва доста качества и характеристики като смелост, жертвоготовност, достойнство, чест и прочее понятия, които са малко или много условни, защото всъщност имат безкрайно много проявления и един път смелостта може да предизвика възхищения, а друг път да вдигнем рамене и да я приемем за чиста глупост.

И не е задължително да си благороден, за да бъдеш джентълмен. Особено в днешните времена, когато джентълменството често се размива в обикновено кавалерство. Джентълменското кавалерство повелява да отстъпваш и да закриляш по някакъв начин хората около себе си. Благородството задължава да си честен с тях. Тогава се питам аз от къде идва онова странно схващане, че има благородни лъжи.

Ако приемем, за вярно твърдението на Бисмарк, че „най-много се лъже преди война, по време на избори и след лов”, то тогава защо в ежедневните си взаимоотношения се изправяме пред дилемата дали да поприкрием истината или да се изправим пред последствията й? Не казвам, че на мен не ми се налага понякога да прибягвам до това съвършено средство за заобикаляне на някои проблеми и чудесно зная какви са ми мотивите да го направя. Обикновено се стремя да спестя някои сурови факти и истини и на насрещната страна, и последиците от реакцията на насрещната страна на себе си. Променена обаче, истината не става различна, а само се представя по различен начин. Който обаче я видоизменя и превръща във фалш. Ето затова казваме, че с благородни цели сме променили истината, обръщайки я на лъжа.

Мога да изброя хиляди лъжи, които съм чула. Понякога на секундата разбирам лъжата, обаче благородно се правя, че не съм. Друг път разбирам заблудата след време, може и дълго след това. И в двата случая обаче скриването на истината си остава лъжа. И дори да разбирам мотивите за нея, се надига онази лека сянка на съмнение.

Когато послъгвам, обикновено ми личи. Най-малкото по погледа. Пък и определено се чувствам дискомфортно. Всъщност току що с лекота излъгах. Сетих се още и че колкото повече растем, толкова по-лесно ни става да изричаме украсените истини. Като добре отработено действие.

Независимо от всички неудобства на чистата истина, предпочитам да я чувам такава – груба, сурова, ръбата… и определено неблагородна, защото джентълменството предполага изряден външен вид, докато всъщност благородството е състояние на духа.

А ти какво предпочиташ?



Машинално възпитание

Tue, 22 Jan 2008 07:38:00 +0000

Има служебни думички, които от невръстна възраст ни се набиват в главите и после като товар си ги носим цял живот.

Казваме „заповядайте”, дори когато неканените гости на вратата са последните хора, с които искаме да прекараме следващите два часа. И сервитьорката в пицарията ми казва „заповядайте”, въпреки че я виждам как явно кара втора смяна поред и едвам върви и вяло тряска чиниите на масата. А пък като си тръгваме, аз пак така по навик и от добро възпитание й оставям бакшиш, въпреки че изобщо не заслужава, най-малкото заради изпуснатия върху масата сос и вялото „извинете”.

И малката така се извинява вече. „Мамо, извинявай.” И след две минути прави същата щуротия, за която се е извинила. Явно изобщо не разбрала за какво е бил острия ми поглед и скръцването със зъбки. По-скоро свързва погледа и скърцането с произнасянето на това „извинявай”, отколкото с неправилността на предшествалото го действие от нейна страна.

Машинално казваме „добър ден” или „добро утро”, опитвайки се да повярваме, че наистина е добро, въпреки че единствената ми мисъл е да се върна в леглото и да се събудя някъде към март, когато навън вече ще е топло и зелено. На всяко „благодаря” от клиент (когато изобщо го има) пък често отговаряме „за нищо”. Как за нищо, бе?! За да стигна до това благодаря често ми се е налагало да блъскам по 12-15 часа, част от които нощни. Един колега често ми прави забележка, че на тези „благодаря” трябва да отговарям с „моля”. И е прав. Обаче машиналното „за нищо” просто ми се изплъзва от устата.

Машинално сме възпитани. Машиналното обаче винаги личи. Защото я няма онази искрена възторженост на топлото чувство.

И сега няма да Ви благодаря, че ми прочетохте поста.



Искам обаче да благодаря на someone very special, защото ми дава кураж да вървя напред.

(object) (embed)