Subscribe: Море от светлина,ято сапунени мехуÑ
http://sapunenomehur4e.blogspot.com/feeds/posts/default
Added By: Feedage Forager Feedage Grade B rated
Language: Bulgarian
Tags:
Rate this Feed
Rate this feedRate this feedRate this feedRate this feedRate this feed
Rate this feed 1 starRate this feed 2 starRate this feed 3 starRate this feed 4 starRate this feed 5 star

Comments (0)

Feed Details and Statistics Feed Statistics
Preview: Море от светлина,ято сапунени мехуÑ

Море от светлина,ято сапунени мехурчета





Updated: 2018-03-07T11:36:44.741-08:00

 



Какво е да си луд...

2007-09-16T12:45:36.864-07:00

(image)
Често съм се питала какво е да си луд.Какво ли се случва в главите на онези клети нещастици,обречени на тъй сурова участ?И ето,колкото и да не искам да си призная,не толкова пред другите,колкото пред самата себе се,мисля,че и аз полудявам!А най-жестокото е,че че го осъзнавам!
Както си добре,весел си,радваш се на живота,потъваш в сладостта на любовта като в огромен океан от мармалад и изведнъж-"БАМ!"!Съдбата най-жестоко ти нанася следващия неописуемо гаден удар-полудяваш!И всичко става постепенно,бавно в тази гнусна тиня от обърканост,че изведнъж се стряскаши осъзнаваш,че си затънал в цялата тази каша,та чак изход от ситуацията изглежда май няма!А самата мисъл,че полудяваш сякаш кара лудостта да расте,расте,да те обзема!Гадна черна слуз прониква в мозъка,в душата,в сърцето ти,задушава мислите,дори и най-съкровените.Запачва да се прокрадва и в сънищата,които за теб са били единственото спасение от преследващата те лудост.И те дебне,дебне,дебне като сгушен убиец в тъмен ъгъл на стара,запустяла и разнебитена жертвите си!Дебне някой красив миг,някой розов блян,Готова е за напание1О,да!Всеки миг ще скочи върху щастието,ще закрие слънцето и звездите за очите!Знаеш,че не можеш да избягаш.Извън реалността си!Няма ги вече физичните закони!На бойното поле на своето своето собствено собствено съзнание си!то трябва да се отбранява,до последно,докато и единствината останала искра надежда изгасне в мрака на черните зли мисли!Стискаш очи и битката започва!Мрак и светлина,долни мисли и трепетни мечти се сблъскват!И така и до днес,до това откровение,което е помрачено от тях!Опитват се да ми отнемат всичко!Отнеха ми свободата,погубиха мечтите ми-най-жестокият удар!И аз вече нямам крила,няма ми ги пеперудените крила!Отрязаха ми ги!И те изгниха,стъпкани от армията на злите мисли!Това беше най-коварният им ход!И за мен сякаш вече няма спасение,дори и в съня...Няма ги крилата,с които да отлетя сред звездите и да потърся спасение!Просто ще чакам...Ще чакам или съдбата да направи нещо и да ми върне способността да летя,или мракът да ме погълне окончателно...Така,както морето малко по малко краде от сушата,постепенно,бавно,но все пак я завзема.Така и черната слуз завзема светлината в розовото ми светло съзнание,вече поизбледняло от мъка...Искрете в мен гаснат,гаснат,все по-бързо!Някой ще ми помогне ли,моля!?Ехо,има ли някой там?Страх ме е !Сама съм...



Can you feel the love tonight?

2007-07-06T14:34:50.190-07:00

(image)

Седя си в стаята.В обичайната си поза пред бюрото.А из помещението звучи стара,много стара песен.Песен на Елтън Джон,саундтракът към "Цар лъв".Толкова дълбок и плътен глас...А песента...О,тя е прекрасна!Може да извика толкова много и различни чувства в човешката душа,да накара сърцето ти да бие като лудо от въодушевление,отусещането за любов,истинска,вълшебна любов,която просто струи,струи от мелодията!Идва на нови и нови талази,които те обливат и изпълват цялата ти душа.Can you feel the love tonight?-това е въпросът,ключовият въпрос,за който се пее-Можеш ли да почвстваш любовта довечера?И аз,аз мога!И товаа е прекрасно!Поне снощи успях!И съм толкова щастлива!Просто си стоях на балкона,в безветрената,чудна лятна вечер,къприказните светлини на града,

вдъхвайки от красотата на дивната нощ.И го почувствах...Онова усещане ме изпълни.Усещането за любов-свиването на стомаха,тръпките,вълнението.О,как само се надявах отново да го изпитам.След седем месеца горчиви едри сълзи и отдалеченост от звездите,невъзможността да ги достигна,ми се струваше дори някак фантастично да го почувствам,толкова сккоро,така внезапно!И не съм сигурна към кой точно е насочено и защо!?Но това не етолкова важно сега!Не,важно е,но по-значимо е усещането!Толкова копнеех за него,жадувах го,с цялото си същество.И то дайде,носено от матовите унни лъчи,от искрящите поеми на звездите.Но в самия въздух се носи любов.Атмосферата е наситена не с водни пари,а с любовен прах,който се сипе над нищо неподозиращите ни замечтани глави!

И незнайно защо,мечтите ми за любов винаги са обвързани с морето,с неговия дъх,с неговия полъх.И по-точно със залезите край него...

Двамата сме,край скалите на брега.Пясъкът блести в златно-червеникави оттенъци под залязващото слънце.Навсякъде приглушена светлина.Из въздуха се носят ароматът на любов и хиляди блестящи в пространството наоколо прашинки,оцветени в розово и златисто,танцуващи своя лек,грациозен танц.Танц,изпълняван под звуците на прибоя,който пее сякаш само за нас,за нашите чувства,за нашите души.Водните капчици,разпиляни при сблъсъка с острите скали,се носят около ни,греещи като паднали от небосвода далечни звезди.Само за миг проблясват,а след това угасват,но идват нови и насищат въздуха със солена свежест.А очите ни,изпълнени със слънчев блясък,са взрени едни в другги.Цялата душа на всеки един от нас е в очите му.Гледаме се и потъваме един в друг,като в безбрежен океан.И няма спасение...Защото спасението би било загуба,би било наказание дори.Жестоко наказание.Да се откъснеш от очете на любимия...Така боли!



Полъх на море...

2007-07-03T04:10:43.568-07:00

За разлика от изиналите няколко дни,днешният бе прохладен.Наложи ми се "да се жертвам"-да изляза!Може да звучи дори смешно,но наистина в предишнната адска жега не исках и да си помисля да покажа нослето си навън.А днес,ъпреки първоначалното ми разочарование,бях изненадана приятно.Леко студеният вътър погали кожата ми,която настръхна в блаженство,така освежена.Предната ленивост изчезна и сърцето ми се повдигна,душата ми се изпълни с нови сили,въодушевена от приятния,ако мога така да се изразя,оксиморон в приказното време-грее златно,но не лятно,а пролетно слънчице,усмихва ми се лъчезарно,готово да ме обгърне с бляскавите си топли лъчи,а пък повява тих,свеж ветрец,вдъхващ в цялото ми същество нова,чиста енергия.Но след това трябва отново да се жертвам,този път обаче наистина.И то на два пъти.Да се кача на прашния,посивял,носещ носталгия и тъга рейс,влачещ огромното си тяло като попаднала в рохка,суха пръст гъсеница.Гост от миналото...А сланцето пее ли,пече,така безмилостно през зацапаните стъкла.Мислите ми са задушени от непоносимостта на тежката атмосфера,отнемаща ми единственото развлечение-да се вглъбя в себе си,бродеййки из необятния космос на мечтанията и из дълбините на романтичното ми съзнание,създаващо поредната идеалистична картина,която,въпреки малката вероятност да се сбъдне,ме изпраща на върха на щастието,сред милионите недостигнати,примамливи с великолепието си звезди.И така целият изтощителен път преминава в безцелно взиране през прашасалия прозорец,с поглед,сякаш впит в нищото,гаснещ от скука и тъга по изгубените мечти.Настава време за слизане.И сетивата ми са в очакване нне да се измъкнат от палещата жега на автобуса,а да попаднат в още по-голяма,в по-ужасяващ капан,сякаш са обхванати от внезапна амнезия,изтриа спомените от предната,чудна прохлада.И тук идва чудото-Полъхът на морски дъх.Като че ли се е пренесъл на гърба на вятъра през цели петстотин километра специално заради мен,да ме ободри.Толкова е странно...И дори за момент приказно нереално.И ме отнася далеч от прашните,покрити със слоевве мръсотия и изпечени софийски улици,по които се движат мудните автомобили.Аз съм там,край морския бряг.Слънцето е залязло,а небето е сиво-синьо,с леки розови оттенъци[...]



Коя съм аз?

2007-06-30T06:41:00.779-07:00

(image)
Напоследък се замислям много често.Замислям се за самата себе си.Коя
всъщност съм аз-този въпрос ме интересува най-много.Не,не въпросът ,а отговорът му ме интересува.Разбрах,че личността ми е пълна загадка не само за околните,но и за самата мен!Тя е като нова,непозната,все още с неразгадани тайни галакктика,която крие както красота,така и
черни дупки...
Искам да открия коя съм аз,но в същото време не искам.Това е защото
ме е страх.Ужасявам се,че открия ли коя съм в действителност,сама няма да се харесам.Ами ако съм лош човек!?Тогава какво?Не,аз не мога да го понеса!Не мога да съм лоша!Аз не искам да съм отрицателният герой в приказката на живота.Но сега,като сси помисля,кой всъщност може да каже с абсолютна убеденост кое е добро и кое-лошо?А защо не е обратното-лошото да е добро,а доброто-лошо?Ех...Сякаш полудявам.Хм,
дори сега си припомних детството...Как като малка исках да викам на сока вода,а на водата-сок.Въобще спомените са хубаво нещо.Наистина.
Понякога дори живеем,дишаме заради тях,чудните спомени...
Но аз отново се отплесвам.Нека продължа по същество.А,да,ето докъде бях стигнала-може би не искам да разбера коя съм,защото може да се уплаша от предполагаемата си черна личност.И се пита-как ли лошите хора,които осъзнават,че са такива/защото има някои,които не го осъзнават/,го понасят.Как живеят с мисълта,че те са злите,че те са мразените и по какъв начин съжителстват със себе си?Не им ли тежи,защото,поне за мен би било много тежък товар за плещите ми.Сигурно свикват,или пък има нещо садистично в тях и им харесва...
Но дали в действителност във всеки един от нас не се крие не само ангел,но и по някой зъл демон,който само чака да излезе на бял свят,а човек прави своя личен избор дали да го пусне на свобода,позволявайки му да вилнее и да върши нередности,или да го затвори дълбоко в клетката на подсъзнанието си,стараейки се да го подтиска,да подлага на изпитание волята си чрез вътрешната си борба?
Замислям се и за друго нещо.Когато вършим добри дела,помагаме на хората около себе си и се опитвамме да не ги нараним,колкото и цинично да прозвучи от моята романтична уста,дали вършим това,защото вътрешно сме добри хора,или за да начешем своето его,което не може да понесе мисълта да не бъдем мили и съответно харесвани?Заради другия
човек ли вършим тези благодеяния,или заради самите себе си?
Може би никога няма да разбера това,както и много други хора.Сигурно има такива,които са открили себе си,но все си мисля,че аз няма да съм от тях...И това вероятно е не само заради нежеланието ми,а и заради собствената ми обърканост.Обърканост,дължаща се на факта,че в срещите си с множество хора аз скачам от образ в образ-ставам ту мила,ту смешна и забавна,ту сдържана и сериозна,та дори се стига до напълно луда и шизофренична!И вече дотолкова съм затънала в тези образи,че не знам кой от тях е истинското ми олицетворение.Може би аз съм съвкупност т всички тях,като всяка моя частичка се проявява в различни моменти съответно със своя блясък или недостатъци.А възможно е всъщност за мен да е най-добре да не науча кое е истинското ми "аз",защото,знаете ли,в цялата тази обърканост,в целия хаос на дори бих казала странните ми прояви и изблици,има някакво очарование,
някакво великолепие и блясък,които би било жалко да изгубя...




Притежанието е равно на загуба!?

2007-06-28T07:57:23.843-07:00

Любовта...Най-приказното чувство.Сякаш море от светлина има навсякъде около теб,а мислите и метите летят ли,летят,сякаш са цяло ято блестящи сапунени мехури,устремени незнайно накъде,прекрасни със своята кристална чистота,но готови да се спукат всеки миг,така уязвими.При най-малкото докосване ще се разпръснат на хиляди блестящи капчици,като звезден прах,носещ се в атмосферата.А са толкова нежни,красиви,дори вълшебни.Страх те е да не ги загубиш...Ех,мечти,копнежи!Но нека честно си признаем-не идва ли очаро-ванието им именно от факта,че можем да ги изгубим всяка една секунда.Да,ние ги притежаваме там,в съзнанието си,но не напълно.И там,където мислим,че са на най-сигурно,те могат да рухнат.Тези мисли са донякъде стряскащи.Не е ли наистина страшно-достигнеш ли звездите,докоснеш ли се веднъж до тях,то те вече не са мечти,нито звезди,нито пък копнежи,а покорени обекти.Просто бляскава материя,вече не представляваща същия интерес.И ето тук идва най-ужасяващият въпрос,който можах да си задам-нима възможността да притежаваме нещо ни го отнема така безмилостно,а цялото очарование и приказният блясък около него изчезват,замират,сякаш погълнати от черна дупка?Но аз се поотплеснах малко.Нека обърна внимание на любовта-основният обект на размислите ми.Дали и нея ще загубя,щом я получа от сърцето на любимия,дали и тя ще се превърне в поредния сбъднат блян,който ще загуби своето вълшебство,който ще изоставя в търсене на нова приказка,на ново чудоБИ дали доскорошният любим ще се превърне в зъл тиранин,затворил ме в клетка,подрязал крилата ми,отнемащ волността на хвъркатата ми душа,копнееща за нови звезди,за нови розови облаци и шарени дъги,към които да лети със свит стомах и искри в очите?Той ли ще е този,превърнал се в чудовището,обричащо ме на вечна рутина,от което аз ревностно ще се опитвам да избягам,ще скъсам златните вериги,в които ме е оковал?И може би е невъзможно постигнатата мечта да не се превърне в рутина,въпре-ки нежеланието ми.Мисълта,че щом получа сърцето на обичния,то неизбежно ще го погледна с други очи,е ужасяваща.Сякаш някой е премахнал светлата капсула около ми,давала ми по-различна,дори фантастична представа за дадения човек,за-слепявала ме.И изве[...]