Subscribe: Generation Z
http://turshia.blogspot.com/feeds/posts/default?alt=rss
Added By: Feedage Forager Feedage Grade C rated
Language: Bulgarian
Tags:
Rate this Feed
Rate this feedRate this feedRate this feedRate this feedRate this feed
Rate this feed 1 starRate this feed 2 starRate this feed 3 starRate this feed 4 starRate this feed 5 star

Comments (0)

Feed Details and Statistics Feed Statistics
Preview: Generation Z

Generation Z





Last Build Date: Tue, 07 Oct 2014 01:43:46 +0000

 



Хронологията на една любовна история в три части.

Tue, 21 May 2013 00:32:00 +0000

Та така. Седим с Катарина на една закътана пейка в парка. Набиваме турски хляб с връзлюти маслини, хумус, разни зеленчуци на грил и салата от леща. Паля джойнт за десерт *Катарина ми го донесе като подарък за рождения ми ден* и в пристъп на отлично състояние на духа и разказвам за конфузните моменти. Тогава под влиянието на алкохол ѝ пращам сърцераздирателни песни *не на Катерина, на НЕЯ*. В отговор обикновено получавам многозначително мълчание или друга песен по възможност също толкова сърцераздирателна. Тези конфузни моменти не успяват явно да ме деморализират. Просто обичам да ме третират зле.
От малка имам особен афинитет към страданието. Когато 9ти клас четох "Ана Каренина" ми се прииска и аз така да не ям, да не спя, да линея с празен поглед в безкрайната пустош, мъчена от безнадеждна любов. В студентските години виждах безкрайните безсънни нощи отдадени на чертане и правене на модели в романтичната светлина на творческа неуморимост. Накратко - просто си падам мазохист.
Да се върна на Катарина. Та както ѝ разказвам за сърдечните ми страдания и огромната ми наслада, която изпитвам от тях *като музикален килим пускам от телефона си песните, които съм пращала*, тя се сети за една собствена история. Нейно бившо гадже ѝ праща запис на аудиокасетка с песните, описващи разочарованията и болката му при тяхната раздяла. Този разказ страхотно ме вдъхнови и помолих Катарина да ми прати листата на микса. Този младеж, на име Бен, е моментният ми личен герой. Заглавието на записа гласи "Махай се!" и това окончателно ме спечели и убеди в поетичната му душа.
Катарина ме заклева на няколко пъти да не съм посмяла да Ѝ пратя някоя от песните. В противен случай ще дойде до София или до Берн и собственоръчно ще ми пренареди костната система. "Слушам и изпълнявам! Честна пионерска!"
facebook 21.05.2013, 1:19 през нощта.
"Ехо, трябва да знаеш, че Бен е подредил песните на записа в хронологичен ред. В началото са любовни песни, по средата става въпрос за разочарование и накрая са повече песни на омраза. Казва, че това било неговото емоционално развитие по времето, когато е бил влюбен в мен. Тъй че трябва да чуеш песните във вярната последователност.
И така:
1. The First Day Of My Life - Bright Eyes
2. Piazza, New York Catcher - Belle and Sebastian
3. Königin - Rosenstolz

Останалото ще пращам по-нататък. Трябва да има напрежение.
Спи хубаво!"

Както вече казах: този Бен го обичам, идол ми е! Сега пускам първите три песни от цикъла - периода ала Дамян Дамянов. Очаквам продължението.





От Антончо

Wed, 26 Sep 2012 17:29:00 +0000

Наскоро се чух с Антончо. В интернет пространството. Стана ми мило и драго. Много хора ми липсват откакто смених местоживеенето. Поканих го да ми гостува при възможност.
'Мерси за поканата. Ако наминавам към там ще се обадя непремено.'
'Дааааа, ша та посрещна, няма да се плашиш!'
'Аз съм живял до Берлин в едно градче.'
'Къде това?'
'Cottbus се казва. Мноу отвратителничко.'
'Чувала съм го, ама не съм била там.'
'Изкарах два месеца и духнах към Aachen.'
'Лелей, страшно звучи!'
'Там, там депресийка, не е за хора там. Купих си билет за 24 евро и за 12 часа, с 10 прекачвания стигнах от най-източната до най-западната точка.:) Беше ранна зима, тръгнах в 5 сутринта.:)'
'Това е като пътепис на бай ти Алеко.'
'Да, може и пътепис да се направи. Имах и тиган, и колело.'
'Лелей, "До Чикаго и назад"! Тигана е много добро! Има едно мило, битово-пасторално звучене!'
'Рангел сготви вечерта наденица с боб и наистина стана пасторално и чудесно. ... Някаква задушевност се чувства като си ги спомням.'

Мдам, тази вечер и аз се храних с чужди спомени. Спомените на Антончо.



сцена и подобни ми

Wed, 26 Sep 2012 17:01:00 +0000

Да кажеш мръсни думи, да ги напишеш, да ги наковеш върху лист. Смело, ако не е от чиста провокация, иначе сцена на словесна маструбация. Толкова дълго повтаряме една и съща сцена, без особено качествено или количествено изменение, че след час повторение ми се присира. Истински. Буквално. Анатомично, физиологично. Вървейки към тоалетната изпитвам наслада предвкусвайки минутното осамотение, секундите тишина, без да се налага да търпя безкрайното въртене на пета около собствената си ос.
------------
Вратите се отварят, със следващия персонаж - нова сцена. Вратите се затварят. Акт 2. Друго действие. Между две станции на метрото. Аз съм наблюдател и едновременно част от всичко.
------------
Аз нямам нужда да ги виждам. Главните герои няма нужда да се гледат. Ако играят зле можеш да чуеш грешките им, ако са добри е още по-безинтересно, защото идеалната картина е в главата. Нужен е само звук, за да даде темпо на въображаемото действие. Обичам да гледам реакциите по лицата на зрителя. Техният текст не е още написан, тяхното действие е непредвидимо и автентично, в тях има магия. Ако играта е добра, реакцията на зрителя е като едно цяло, във всяко лице се чете една мимика. Ако е много добра, обаче, има толкова реакции и чувства, колкото са зрителите. Спуснете желязната завеса. Веднага.



Искам да се возя на Маруся

Wed, 26 Sep 2012 16:32:00 +0000

На 2ри май пристигнахме. 120 дни и не мога да се отърся от очарованието и мигновеното си влюбване в този град. Всеки ден се качвам на друга фигура от въртележката. Но не се въртя в кръг, а политам като на Маруся, и нищо не се повтаря. Поне засега. Всяко ново кръстовище предлага друго действие и нови актьори.
Вчера вървяхме в нощен Истанбул, кафенета и димящи наргилета. Единствено мъже насядали на чай и сладки. Часът е 2 и 15 през нощта, а ние сме на Sonnenallee в Берлин.
----------------
На спирката седи мъж. С голяма широкопола шапка. На шапката *най-вероятно от самия него* са закрепени сухи цветя, гердани с цветни мъниста, драперии, разноцветни, бляскави, спускащи се от шапката до ревера на тъмносинята му мантия. Сякаш е събрал всичко шарено и магично от живота си и го е закърфичил на шапката. Седи някак унил и малко тъжен, неразбран. Така го виждам от седалката в трамвая. Завиждам му. Заради шапката, заради пъстрия бастун (държи го елегантно, сякаш е скиптър), заради шарените му спомени *убедена съм, че ги има*, за несломяемата упоритост да остане дете.



"мечка"

Sun, 27 Nov 2011 13:08:00 +0000

(image) Тази сутрин се събудих с глад за "мечка". Както ти я правеше. Откъсваше средата на филията, поставяше вътре сирене и смачкваше хляба на топка. Още виждам как възлестите ти ръце стискат хляба и драскотините от зайци по тях. После сипваш билков чай в жълтите чаши с кафяви орнаменти. Не искам "мечка" както ти я правеше, искам "мечка" направена от теб. Чудя се дали би харесал човека, който станах. Винаги съм искала да бъда като теб.
Няма да забравя какво казаха лекарите след аутопсията: "Учудващо добре запазени органи за човек на неговата възраст." Страхотна утеха. Дайте органите му за изложба. Занесете ги в цирка. Само тук не искам да те повтарям. Ако след смъртта ми се наложи да ме разрежат искам да съм друг вид медицинско чудо: " Учудващо е, че черният дроб още е функционирал по време на сърдечния удар." или "Странно е, че причината за смъртта е катастрофа, а не рак на белия дроб." Ще се опитвам да бъда като теб, но смятам да пия, да пуша, да не спя, да чукам (когато има какво) докато мога. Обичам те, дядо.



вик

Thu, 27 Oct 2011 22:19:00 +0000

(image) Всеки път когато съзнанието ми отказва да заспи и отново ми връща спомените за теб и мириса на косата ти, и допира на пръстите ти, силно се надявам поне да ме помниш и да не ме мразиш. Седя като един тъжен Том Сойер на бездната на самосъжалението и не знам дали някога ще обичам така някого друг. Дори не е реално, дори е кичозно сантиментално, но не мога да разкарам кутията от гърлото си. Страх ме е да отворя уста, защото вярвам, че ще излезе нечуван крясък, първоначално напоен с лепкав гняв и болка, а после ще премине в мъчително гъргорене. Как може така да ми липсваш без никога да си била моя. Иска ми се да знам, че изпитваш поне частица от моето страдание, поне от време на време. После се мразя, че го искам. Дано си добре, дано си щастлива. Наистина. Харесвам усмивката ти.
Една фиба за коса лежи безпомощно на масата.



насън.

Tue, 19 Apr 2011 17:27:00 +0000

(image) Сънувам. Театрална сцена. Тъмно е. В средата на сцената - кръг светлина от прожектор. В кръга - туптящо сърце. Сякаш изхвърлена риба се мята в агония. Вдигам сърцето и го стискам с две ръце, за да усетя как пулсира. Хрумва ми, че това е само шибна помпа за кръв и го пускам погнусено. Получавам устни, вратове, лакти, коси, слепоочия, вагини, крайници. Да изтръгна къс душа е трудно. Тя не се вижда. Става ми студено. Свивам се на пода на кравай и се завивам през глава с плацента. Искам да заспя отново. Без да сънувам.



Хайде, хапчета чудесни, никога да не порастна!

Wed, 13 Apr 2011 21:09:00 +0000

(image) Аз вярвам в думите. Аз отрастнах с любимия цитат на баба ми. Не разбирам и до днес латински, но този израз мога да преведа. Verba volant, scripta manent - думите отлитат, написаното остава. "Ти български език разбираш ли?" (въпросът е риторичен и целта му е да се почувстваш леко тъп и леко засрамен) "Разбирам." Слушам и изпълнявам. Досега недоумявам защо не се записах във военно училище. Отговарям на команди като кокер-шпаниол. "бау". Когато питаха децата какви искат да станат, аз отговарях това, което дядо искаше да бъда - "добър човек" като "спасителят в ръжта". И Селинджър наследих от дядо си. И с Пипи той ме зарази. Това е дълбока психологична травма. Травмата на вечното дете. Мога да се закълна, че Фройд е драснал поне две думи по въпроса. Не разбирам този шибан свят и шибаните му порастнали хора. И те не ме разбират.



няколко минути представление

Sun, 28 Nov 2010 13:15:00 +0000

(image) Татяна Лолова е Уини в "Щастливи дни", заровена до шията в реквизитна пръст. Критика на Самюъл Бекет срещу монотоността на ежедневието. Химн на ежедневната ни смърт с настъпването на съня и възкресението от звъна на будилника, един своеобразен модел на Сизифово страдание и подобни глупости *интерпретацията е лична*. Адски сериозно е всичко. Миленски седи на първи ред. Сестра и е взела отрано билети с добри места. Миленски едва държи очите си отворени, задрямва за секунди (за по-дълго не успява, защото сестринският лакът услужливо я среща в ребрата). Да върви по дяволите Бекет и неговите екзистенциални лайна. Той не е пътувал 6 часа във влака от Полски Тръмбеш до София, не е хванал трамвая и се е клатушкал още половин час от Централна гара до Славейков, за да се приземи като изстискан парцал в Народния Театър и се слее с "интелектуалната" публика. Бурни аплодисменти срещу социалното зло и после се прибираме на топло в подредения дом с персийски килим в хола ("моля, събуйте си обувките, ще ви дам пантофи"). Зад стъклените вратички на секцията в дневната са подредени кристални чаши за вино, изрисуван сервиз за кафе, семейни снимки от почивката в Гърция. Майната му на Бекет. Плява и мъгла.
Обичам историите на Миленски. Мога живо да си ги представя, мога да усетя миризмите във влака и да се смея с гърло на всеки детайл.



сняг

Fri, 26 Nov 2010 01:07:00 +0000

(image) Днес валя сняг. За първи път тази година. На големи едри парцали. Валя красиво. Вървях към Ради. Със слушалки на ушите (отдавна мисля начин да ги интегрирам за постоянно), вълнена шапка нахлупена до средата на очите, прегънат назад врат и изплезен език. Така се заплеснах да гълтам летящия сняг, че пропуснах входа на Ради. Нищо, още няколко спечелеми секунди по пътя обратно. Секунди за въздушна храна. Стана ми добре, сякаш гърлото ми топеше спомени, сякаш гледах как се вее бялото пране в "Ордет". Вярвай, само вярвай, стани и тръгни.



-

Mon, 11 Oct 2010 23:48:00 +0000

(image) Господ не е прикован с пирони. Господ е вързан на конци. Той е скапана марионетка. Искам да забия вилица в окото му. Вилица почистена с конец за зъби, лъщяща, съвършено извита. Изтрий думите с бял ръкав. Нека останат следи по ръкава. Да ги видя. Леви-десни, леви-десни, чувствам-не чувствам. Щрак-щрак. Ще изключвам и включвам сърцето си с шалтер за осветление. Такъв е планът. Дисциплина е нужна. Ще изтрия спомените с плюнка и четка за обувки. Ще ги изчегъртам с нокти. Ще захапя ръката си и в следите от зъби ще нарисувам циферблат на часовник. После и стрелките. След това ще ги изтрия. За да махна времето. Виж. Звука на тишината. Колко е хубав. Ще почукам с копито по вратата преди да излезна.



белези

Fri, 08 Oct 2010 10:27:00 +0000

Има спомени, към които се връщам внимателно, сякаш стъпвам на сцена на местопрестъпление. Не бива да изтрия нечии следи, да сритам някой детайл, ще се наруши цялата картина. Преминавам през дните назад като през стаи и внимавам да не се опра о вратите, да не оставя отпечатъци от настоящето. Празно шише (не е от уиски или друг алкохол, това оставям на други романи), бутилка минерална вода. Нощем се будя с пресъхнало гърло. Имам странна меланхолия към пропадналото, мръсното. Меланхолия е грешно. Такъв минал момент е фикция, защото миналото ми е апатично чисто (не стерилно, защото има по някое друго леке). Ще ми се да имам белег от страшна рана и зад тази рана да се крие някоя безумна история на вандализъм, а раната е зашита с канап и превързана от едноока гледачка на бъдеще. Има спомени, които не ми позволяват да ги забравя, истински такива, странни спомени, хубави спомени. Днес видях тази песен на Девендра, която остави на стената си. Минути след това погледнах връзката магданоз на хладилника и ми дойде една странна асоциация. Преди години, още като живеехме с Миленски в обща квартира, бяхме ходили на пазар до турския магазин. Бяхме накупили зеленчуци и от едната торба стърчеше китка магданоз. Та натоварени с покупки чакахме на спирката автобуса към къщи. По едно време се появи една позната на Миленски, немкиня. Запознахме се. Следваше gender studies, пишеше дипломна работа на тема аборта през средновековието. Като видяла магданоза се сети да ни разкаже как през незнамсикойси век, магданозът бил алтернативата на днешните противозачатъчни. Трябвало само да се натъпчеш с нечовешки количества от гореспоменатото тревисто растение. Тази история така ме потресе, че досега като видя магданоз и се сещам за нея. Пуснах си същата песен на Девендра и знам, че винаги, когато я чуя съзнанието ми ще бяга при теб и онази сутрин на брега на морето.[...]



sweet chalga in time

Mon, 14 Jun 2010 09:46:00 +0000

"поради липса на естетична подходяща снимка"Тези дни по повод социалната чалга, която се случва в милата татковина, се сетих за първия ми досег с гореспоменатата родна субкултура *както се казва - първия път не се забравя*.Бе лятото на 2002ра. Бях се прибрала у дома за около 4 месеца след първата ми година в Германия. Една събота приехме страховитото *да не се бърка със страхотно* предложение да отидем на рожден ден на съседка на приятел на брат ми (самата далечна връзка трябваше да алармира за беда). С присъщия ни наивитет и начин на възпитание попитахме на колко години е съседката , за да вземем подходящ подарък. Цифрата 15 леко ни стресна *тогава бях на 21, брат ми съответно - 23*, но сме научени да бъдем толерантни към всички възрасти и брат ми веднага грабна плюшена играчка за подарък. Тук погрешния избор се дължи изцяло на мен, тъй като и на 15 продължавах да се радвам на плюшени играчки.Та към 7 и нещо, въоръжени с подарък се замъкнахме на въпросното парти в съседния квартал Люлин 4 *aka - "Ляо-лин"*. Още с влизането ни забелязах смущаващо несъответствие между дрехите ни и наложения дрес-код на въпросния рожден ден, а ритмите, които кънтяха през отворената врата на хола, предизвестяваха културна екзотика. Ризи от пясъчна коприна, прозрачни блузи и високи токове, прет-а-порте на абитурентски бал 1996, град Тутракан *нека жителите му ми простят, дори не съм ходила там, просто името е живописно*. Аз и Димитър бяхме по тениски и дънки и с един бърз поглед помежду ни разбрахме фаталната си грешка. Не вървеше да изчезнем яко дим *страхотен израз* в минутата, в която сме влезли, та запристъпихме плахо към хола и си дадохме обет да се напием безпаметно, за да успеем поне мислено да се впишем в атмосферата и ако може на следващия ден да имаме амнезия. До вратата в хола имаше свободна табуретка. Хвърлих ѝ се отгоре с настървлението на пътник на борда на "Титаник", търсещ място в спасителна лодка мигове преди потъването. Не мръднах оттам цяла вечер с изключение на еднократно посещение на тоалетната. Картината на следващите няколко часа (издържахме докъм 10) е оставила т[...]



800 милиампера

Sat, 05 Jun 2010 11:02:00 +0000

(image) Концентрирам се в една чаша близо 15 мин. и я чакам да литне в безтегловност. Опитвам се да изпадна в кататоничен ступор. Да забравя коя съм, как се казвам, кой ден е, къде се намирам, какво изпитвам. *филма го гледах някъде, едва ли е толкова сложно, баси* Да се събудя с празно съзнание и да почна наново. Имам нужда от спешна шокова терапия. Оглеждам се за плъхове (хамстери е трудно, все пак сме в Кьолн, а не в зоомагазин), които да завъртят колелото на динамо, за жици, които да свържа с динамото и да пристегна около главата си. Може и да проработи. Ще накарам нашите да изровят от мазето "Конструктор"-а ми и да ми го пратят. Ток и жици, ток и жици, детствен мозък. Като текст от песен на Стенли. Дам.



Ген

Sat, 29 May 2010 10:10:00 +0000

(image) Преди години, по времето когато казвах на майка си "Нищо не чувам, чорапа си обувам, когато го обуя, тогава ще те чуя.", когато дядо ми казваше "ох, на дядо то, сърма и злато" *ударението е на о-то*, баща ми ме наричаше "Инч-хай" *на частния дедектив естествено*, с брат ми имахме мили обръщения като "животно", "прасе" и подобни представители на фауната, а очите ми бяха "маслините на баба" (божке, все едно пиша "Парижката Света Богородица"), та в онези славни дни ставах в неделите рано и се мятах в стаята на нашите, за да събудя с прегръдка майка (горката, дори и в неделя не можеше да се наспи). Очите на майка сълзят рано сутрин. Тогава я питах "майко, защо плачеш?", "не плача, очите ми сълзят" *не ми бе особено ясно как така от само себе си сълзят, но мразех да задавам глупави въпроси, та просто избърсвах сълзите*. Тази сутрин очите ми сълзят. Усмихвам се. Не мога да не мисля за майка. Не мога да избягам от гените си. Май и не искам.



xxy

Fri, 28 May 2010 00:15:00 +0000

(image) Тази вечер гледах за пореден *Ради за първи* път XXY. Филм за много неща. За масовата публика сигурно шокиращ. За всеки, който ежедневно бяга от заобикалящата го еснафщина - автобиографичен. Живеем в рамки на семейство, общество, националност, закони, правила, разбирания и т.н. Сякаш копая всеизвестна истина. Имаше вино, имаше храна за стомаха и душата, имаше пъпеш и бадемов аператив. Хубавото е като намериш хората, които те разбират извън рамките. Тях не могат да ми вземат, а другото няма значение. XXY е за срещане на избор, личен, извън общоприетите разбирания. Филм за отказа да си конвенционален и да се напаснеш като хамелеон, да отстояваш себе си, да бъдеш себе си, да живееш себе си. Слушам Charles Mingus, изпушвам поредна цигара и мириша нощния вятър. Краставите магарета, ах как се радвам, че съм от тяхната раса.



...яве

Wed, 12 May 2010 12:58:00 +0000

(image) Случвало ли се е да сънуваш нещо толкова прекрасно, че когато отвориш очи да ги стиснеш конвулсивно обратно, за да се върне същия прекрасен сън. На мен да.
А случвало ли се е да изживееш нещо толкова болезнено истинско, че усещаш как пулсът ти е сменен, как сетивата ти са инсталирани наново и долавяш всеки мирис, всеки вкус и те е страх да затвориш очи. Очите ми са сухи. Старая се да ги държа отворени докато мога. Ужасявам се, че ако мигна само ще изчезне това усещане за пълнота, на необяснима радост. Как искам да остана будна.



.''.'.''.' или емотикон за дъжд

Thu, 06 May 2010 22:49:00 +0000

(image) "Как искам времето да спре и светофарът да остане в червено." Вали и капки дъжд падат по лицето ѝ. Не знам какво да кажа. Мисли валят в главата ми и всяка една се стопява във въздуха неизказана. Не искам да сгреша, не искам да разхвърлям останалите ни минути с думи. Искам и аз да спре времето. Да не мисля за утре, ако може и за дните след утре.



Безсъници в Аахен 2

Mon, 21 Dec 2009 05:03:00 +0000

Отново е на ход безсънието. Вече няколко седмици поред. Лежа по очи, а съня така и не идва. И така докато не ми писне и стана. Правя чай, чета, драскам скици, не спя. Идват спомени. Когато всички спят е едно такова сантиментално. Бях в първите класове на основното училище (не помня точно кой). Бях послушно дете: подреждах си сама гардероба, слушах винаги баба и дядо (едва ли винаги, но така избирателно пропускливо помня). Няма да забравя как дядо бе споменал, че преди да се ядат плодовете и зеленчуците трябва "много хубаво" да се измият. Така присърце взех тази заръка, че грабнах моментално една ябълка и я измих с топла вода и сапун и после изсуших с кърпа, за да я занеса гордо на дядо ми и демонстрирам колко е чиста. Самата мисъл, че досега никой вкъщи не е мил плодовете със сапун ме изпълни с възхита към самата себе си. В следствие на геройското ми постижение ми се наложи да изслушам кратка лекция относно вредата на химикалите съдържащи се в сапуна. Не се и усъмних в правотата на беседата, защото още в детската градина се бях отвратила от ужасния му вкус.Помня още как по време на кризата за рождения ден на брат ми дядо бе купил кифли с маково семе, наряза на филии, поръси с кашкавал и така препечени на фурна поднесе на съучениците на брат ми. Това бяха най-вкусните сандвичи, които бях яла. Защото беше криза и защото ги бе направил дядо.Баба имаше ролята на възпитател - "сега си сгъни дрехите", "подреди си гардероба", "дай да те изпитам на датите по история", "как така не разбираш физиката!? Ти си математик, бе баба! Физиката е математика!" Баба ми разказваше най-хубавите приказки и в злоядите ми години се съгласявах да обядвам само, ако тя ми разказва такива и ме храни, при това не в трапезарията, а в хола! Докато баба разказва брат ми прави физиономии зад гърба й и едва не успява да ме задави от смях.С брат ми редовно си дърпахме косите и най-голямото наказание бе да ни разделят в отделни стаи. След приблизително 15 минути следваше примирие, защото да се биеш сам е скучно.На[...]



Sour Cherry

Tue, 30 Dec 2008 03:12:00 +0000

Sour Cherry
(image) Днес беше едно такова бунтарско. Ебахме мамата на всичко и на всички. Оплюхме де що има и няма. На мушка беше днешната младеж. Ей, ние като бяхме млади то не си цепехме дънките, не си надписвахме мешките, не си плетяхме гривни. Най-голямото ми лично достижение беше като подстригах брат ми по нов модерен начин. (Тук трябва да се отбележи, че в кварталния фризьорски салон имаше за мъже два вида подстригване, съответно "мъжка" и "ученическа подстрижка", жените имаха шанс на по-богата селекция от прически, но да не се отплесвам). Та брат ми пожела да има опашка, което за времето си бе мега алтернативно. За целта нямаше достатъчно дълга коса, но това не бе пречка за моята креативност. За да постигна искания оптически ефект, подстригах тила му до средата на главата, като оставих по средата лента, за да служи за опашка. Човек може да си представи възхитата на майка ми и наложеното от нея вето да не докосвам повече ножиците и машинката за подстригване на дядо ми. Друг заветен спомен топли дните ми как едно лято след детски лагер се върнах без здрав чифт дънки. В крак с модата бях ги нацепила по колената отстрани на глезените, за да падат свободно. Не познавах спирачки що се отнася до стил! Днешното поколение. Купуват си дънките директно разпрани, с нашивки, с пайети. Слагали ли сте капси на кожено яке, зашивали ли сте с бод зад игла нашивки на Iron Maiden. Аз лично не, но метълите от моя клас ходеха една седмица с лейкопласт по пръстите. Всичко се жертваше в името на индивидуализма. А се смеех на времето на баща ми като разправяше, че те са се забавлявали с един магнетофон цяло село...



За простия селски живот

Thu, 24 Jul 2008 06:58:00 +0000

(image) Христинка, Али и аз на вечеря. Спагети, салата, червено вино. За преддесерт трева и истории от детството. Али е от Сирия. Семейството му се прехранва от селскостопански двор. Като дете е тичал бос по земята. Нямало по-вкусно за него от голяма сочна праскова. Забивал зъби и сокът потичал по ръцете и врата. Такива няма в Германия. Аз и Христина кимаме "няма, няма". Али бил към осем годишен. Баща му купил касетка праскови и оставил Али да я пази, докато той уреди някакви неща. Али мил праскови и ял. За един час - 17 праскови. Като се върнал баща му и го питал къде са изчезнали половината праскови, Али казал : "измих ги". До ден днешен майка му разправя историята и всеки път като Али се прибере у дома, баща му купува за него касетка праскови.
Леонард Коен пее. Ние сме в Сирия, мирише на земя и пресни плодове.
В двора на чичото на Али имало огромно кайсиево дърво. Клоните му се огъвали от плод. Али и братовчедите му лягали под дървото с крака опрени в стъблото. Някой от тях ритвал и кайсии се посипвали по земята. Лежали на сянка и се тъпчели с плодове, било като в рая. "Няма по-хубав и прост живот от този на село." Аз и Хриси се замечтахме. Али добави "Толкова е прост и безгрижен, че не мога да си представя да се върна към него."



In Memoriam

Mon, 16 Jun 2008 11:20:00 +0000

(image) BBC News:

The Swedish jazz pianist and composer Esbjorn Svensson has died in a scuba diving accident near the Swedish capital Stockholm. He was 44.

His Esbjorn Svensson Trio, known as EST, became renowned for bringing jazz to a younger audience.

They gained international acclaim playing in rock venues, using light shows and fog machines at concerts.

The music of EST drew on disparate influences, ranging from classical music to funk.

Burkhard Hopper, EST's manager, told Reuters news agency that Svensson had died on Saturday in Sweden's Stockholm archipelago.

"Musically, he was the light that lit the world because in what he did he was pushing boundaries," Mr Hopper said.

"His music inspired people in all corners of the world."

http://www.youtube.com/watch?v=Ew0Hs7-hX6E





за Мицето и мислите

Thu, 22 May 2008 11:26:00 +0000

(image) Радвам се, че познавам Миленски. Разговорите с Мицето траят минимум 2 до 3 часа. Концентриран обмен на мисли. Някак ме ощастливява (има ли такъв глагол?). Думата "равносметка" хич не я обичам. Причинява ми директна асоциация с бакалски тефтер и молив зад ухо. Реших да си поставя няколко правила. Без особен логически ред и без степенуване по важност. А именно: да избягвам мазно и пържено; да спра да ръся сол по храната си с повод и без повод; да не бъда възприемана като даденост (моя задача е да го променя); да отхвърля маловажните неща в плюс безкрайност (или в минус, ако е възможно); да казвам когато нещо не ми харесва; да казвам комплиментите, които мисля. Стига за начало. Днес е почивен ден тук. Отивам да си разходя новите дрехи. Довечера ще се видя с Миленски, ще има мисловна храна. Както всеки път.



/./

Sat, 22 Mar 2008 10:28:00 +0000

(image) Установявам странна обратнопропорционална зависимост между градуса на личното ми настроение и нуждата ми да пиша. Не че сега съм в скапано настроение, просто ми се пише. Вчера Зара получи колет. От майка и за всички и по повод Великден. Освен индустриални количества бонбони и шоколади беше пратила и от тези джаджи за сапунени балони. Със Зара седяхме поне 2 часа проснати по диваните и в духане на балони. Открихме алтернативното състояние на нирвана, а именно - да седиш метнат на някоя зелена поляна, да писукат птички и тревички (ако се наведеш достатъчно ниско, можеш да чуеш как тревата расте - май го четох някъде) и да правиш сапунени балони. В притурка някой да принася хапки и напитки, и по някой готов свит джойнт на сребърна табла. Рай. На човек наистина малко му трябва.



В обувките на един самоубиец

Sun, 04 Nov 2007 13:17:00 +0000

Има някаква романтика в самоубийството чрез скачане от мост. Сещам се за поне три филма, където това е представено така апетитно, че ти се приисква да се метнеш от първия възможен мост само заради красотата от падането. "Анджел-А" на Люк Бесон. Андре и Анджела решават по едно и също време и на едно и също място (мост над Сена) да сложат край на земния си път. Ммм, Сена, Париж, любов като на кино. Поезия.Реалността обаче е различна. Брутално сурова към всякакви опити за подобна романтика. Виждали сте железопътни мостове. Вървели сте по тях или сте преминавали с превозно средство, или и двете. Това са пътища над влакови релси. Всички те имат нещо общо. Обезопасени са от романтици-самоубийци. Трудно е да се метнеш от тях, особено в онази част от тях, която минава над железопътната линия. За подобно геройство са нужни особени акробатични умения или резистентност към токов удар. Мдам. Да прекратиш живота си си е лично твоя работа, стига да не се бъркаш във влаковото разписание. Имах огромното желание да заснема моста в София, който ме наведе на тези дълбоки разсъждения над причинно-следствената връзка между самоубийството, мостовете и влаковете. Въпросният мост е с дължина над 100 метра. Предлага прекрасна гледка към квартал "Обеля" и безброй възможностти за безпрепятствен скок. Навсякъде освен над влаковата линия, където има двуметрова ограда, височина достойна единствено за атлети от ранга на Стефка Костадинова.В братска Германия са решили по-дискретно проблема с досадните скачачи върху железопътни линии. Там като продължение на моста зад парапета има козирка, по която има токово напрежение. Ако имаш неблагоразумието да скочиш върху нея хванат за парапета, ще докажеш някой друг физичен закон. Човекът е добър електричен проводник, за жалост става само за еднократна употреба. И така, като самоубиец-романтик имаш възможност да скочиш отстрани на козирката, която като п[...]