Subscribe: Trought the Stars
http://sa66.blogspot.com/feeds/posts/default
Added By: Feedage Forager Feedage Grade B rated
Language: English
Tags:
Rate this Feed
Rate this feedRate this feedRate this feedRate this feedRate this feed
Rate this feed 1 starRate this feed 2 starRate this feed 3 starRate this feed 4 starRate this feed 5 star

Comments (0)

Feed Details and Statistics Feed Statistics
Preview: Trought the Stars

Thoughts



No words to say what I've always wanted to...



Updated: 2018-01-30T06:32:08.819-08:00

 



One of the right questions

2018-01-07T23:30:58.582-08:00

"Everybody wants what feels good. Everyone wants to live a carefree, happy and easy life, to fall in love and have amazing sex and relationships, to look perfect and make money and be popular and well-respected and admired and a total baller to the point that people part like the Red Sea when you walk into the room.Everyone would like that—it’s easy to like that.If I ask you, “What do you want out of life?” and you say something like, “I want to be happy and have a great family and a job I like,” it’s so ubiquitous that it doesn’t even mean anything.A more interesting question, a question that perhaps you’ve never considered before, is what pain do you want in your life? What are you willing to struggle for? Because that seems to be a greater determinant of how our lives turn out.Everybody wants to have an amazing job and financial independence—but not everyone wants to suffer through 60-hour work weeks, long commutes, obnoxious paperwork, to navigate arbitrary corporate hierarchies and the blasé confines of an infinite cubicle hell. People want to be rich without the risk, without the sacrifice, without the delayed gratification necessary to accumulate wealth.Everybody wants to have great sex and an awesome relationship—but not everyone is willing to go through the tough conversations, the awkward silences, the hurt feelings and the emotional psychodrama to get there. And so they settle. They settle and wonder “What if?” for years and years and until the question morphs from “What if?” into “Was that it?” And when the lawyers go home and the alimony check is in the mail they say, “What was that for?” if not for their lowered standards and expectations 20 years prior, then what for?Because happiness requires struggle. The positive is the side effect of handling the negative. You can only avoid negative experiences for so long before they come roaring back to life.At the core of all human behavior, our needs are more or less similar. Positive experience is easy to handle. It’s negative experience that we all, by definition, struggle with. Therefore, what we get out of life is not determined by the good feelings we desire but by what bad feelings we’re willing and able to sustain to get us to those good feelings.People want an amazing physique. But you don’t end up with one unless you legitimately appreciate the pain and physical stress that comes with living inside a gym for hour upon hour, unless you love calculating and calibrating the food you eat, planning your life out in tiny plate-sized portions.People want to start their own business or become financially independent. But you don’t end up a successful entrepreneur unless you find a way to appreciate the risk, the uncertainty, the repeated failures, and working insane hours on something you have no idea whether will be successful or not.People want a partner, a spouse. But you don’t end up attracting someone amazing without appreciating the emotional turbulence that comes with weathering rejections, building the sexual tension that never gets released, and staring blankly at a phone that never rings. It’s part of the game of love. You can’t win if you don’t play.What determines your success isn’t “What do you want to enjoy?” The question is, “What pain do you want to sustain?” The quality of your life is not determined by the quality of your positive experiences but the quality of your negative experiences. And to get good at dealing with negative experiences is to get good at dealing with life.There’s a lot of crappy advice out there that says, “You’ve just got to want it enough!”Everybody wants something. And everybody wants something enough. They just aren’t aware of what it is they want, or rather, what they want “enough.”Because if you want the benefits of something in life, you have to also want the costs. If you want the beach body, you have to want the sweat, the soreness, the early mornings[...]



Symphony

2017-11-29T14:05:40.926-08:00

От известно време насам слушам една и съща песен. Явно начинът по който я чувам е грешен. Явно не съм схванала веднага значението на мелодиите в нея.Мислех, че са насочени в посока далечна от днешно време, но всъщност се оказаха свързани с теб. На теб се обадих и на теб споделих, излях болка, плаках. После осъзнах, че не съм синхронизирана с миналото си, а с теб. Повярвай ми, много буци преглъщам напоследък, но тази с твойто име не мога. 8 години. Предполагам толкова е сумата, за която инвестираш да избереш дали смисъла има значение или количеството. :) И тъй като мълчание не е имало никога, мисля, че мога да те нарека "симфония"".



Не просто къде отиде Алекс, а коя стана тя всъщност

2017-10-18T16:05:45.783-07:00

Мина известно време докато не стана ясно на всички около мен, че вече не съм онази Алекс, която бях.
Намразих контакта с хора, въвличането в отношения, даването на шансове, вярата, изобщо всичко, което бях, вече не съм. Не виждам света като щастливо място, в което всичко рано или късно сработва. Виждам нещата такива каквито искам да са - всичко си зависи само от мен и е базирано на избора, който направя. Ако аз реша, че всичко отива по дяволите, ще отиде и то абсолютно 100%. Ако се настроя, че нещо си заслужава, то най-вероятно ще стане и ще си заслужава. Това е, точка.
Опитът, който натрупах за последните две години не е равен на нищо, което някога съм преживявала.
От нещастно си падение и съществуване на прага на разрушението си, в момента съм самостоятелна единица, която не само че постоянно изкачва нагоре по свое му, но и виждам всичко и всеки повече от всякога. Притежавам свободата да избера дали да се съглася или не, а това явно е бил един от най-големите ми проблеми преди. Разполагам с простотата на нещата от живота. Явно при мен всичко се свежда до няколко въпроса и пак, простите отговори - да/не. Поглеждам се в огледалото и за първи път в живота си виждам човек, който заслужава уважение. Горда съм с човекът, в когото съм се превърнала. Горда съм с научените си уроци и приемам абсолютно искрено всичките нанесени щети по себе си. Не съжалявам за нищо и вече не чувствам необходимост някой да ми потвърди, че ставам, че съм личност. Не изпитвам нужда да се доказвам пред никого, освен пред себе си.
Единствения проблем е, че не мога да намеря пълно щастие. Цената, която плащам за силите си е равна на постоянна неудоблетвореност. Поне така мога да го обясня. Липсата на доверие, ме лишава от пълно обвързване, което пък води до липса на зависимост. Тя от своя страна явно ме е карала да се чувствам щастлива. Сигурно, защото е включвала друг човек и идеализма свързан с тази единица. От друга страна, собствените ми победи са достатъчни.
Странно нещо е мозъкът. Не разбирам защо самодостатъчността не може да допринесе за пълното щастие. Обяснявам си го силно биологично - имаме нужда от друга единица, защото само така можем да се възпроизведем, плюс, така се задоволяваме физически. Погледнато отстрани може би причината е в това, че няма как да си истински близък със себе си, защото не съществуваш като втора допълваща единица.
Може би идеята на цялото ни съществуване е да намерим онзи човек, който най-много прилича на нас самите. Може би това хората наричат "душевен партньор". Няма да изпадам в описания какво е термина, защото сам по себе си се обяснява - някой, който пасва духом на теб. Т.е, второто ти "аз" или същото ти "аз". Онзи човек, с когото тактуваш по един и същи начин и вървите по стъпките си, едновременно, синхронно.
А пък аз на този етап мисля, че такъв човек не съществува. Просто защото рано или късно всеки се променя. Аз също се променям, но моите промени са неусетни за мен самата, защото стават естествено, за моя ритъм, а той не се определя от друг човек, колкото и той да си "ти". Пак, просто защото аз съм си аз, а ти си си ти. Защото колкото и еднакви да са двама човека, те са и толкова различни същевременно. Истините и перспективите може да си пасват, но в корена си, те се определят от нещо, което зависи само от собственото ти "аз". Точно това е причината аз да не мога да се доверя 100%. Аз винаги ще знам коя съм и какво искам, защото се развивам заедно с ценностите си и няма как да избягам от това. Докато този, когото наричаш "партньор", освен ако не е абсолютно крайно искрен с теб (но дори и тогава), расте и се променя по своя собствен облик и подобие. Не мисля, че някой е способен да изпита същото, което ти изпитваш, без значение колко еднакво мислим или колко еднакво е положението, в което сме. Това е.
Това стана Алекс.



So many questions, so little time

2017-06-03T13:37:11.374-07:00

Пораствам, уж, ама все ми идват въпроси, всякакви, не бъдещи, ами минали... неизняснени, неуточнени, такива разни оставени недоизказани и необясними

Напоследък ми е едно такова... Що бе?! Уж на шега, ама си е баш защо, бе!? Защо хората така постъпват, защо близките така постъпват, защо аз така постъпвам, изобщо... що бе... еба го в публикацията неадекватна, така е след 5 бири и толкова много време... въпроси, алкохол, отговори (спекулации) и нищо продуктивно. 



За фейсбук, приятелите и къде отиде Алекс

2017-10-18T15:28:17.795-07:00

Две години по-късно си стоя и си гледам т. нар. приятели в така важния фейсбук в днешно време. И гледам, и продължавам да гледам... И се нагледах. Приятели, компании, китари, барбекюта, куртоазия, емоции, китари, барбекюта, куртоазия, емоции, песни и пак китари, пак барбекюта и така до безкрай. И кво? Не чух една думичка от никого, освен за рожденния си ден. Не дойде никой на краткосрочните ми прибирания за последните 2 години, освен на лятното, щото беше стадна сбирка, не за друго.
Едни гостуват на други, други на трети и така и не стигнаха до мен, а обещания - поне 10 от всеки. А онзи всеки път вмята по някоя друга лична фраза, веднага щом има повод - разбирай, рожден ден. За кво? Еби се, и вас затрих от листата.
И него и нея, и още 100 човека, всъщност към 250, които нямам причина да държа само на снимка в живота си. Толкова кратко живеем, очевидно, за щракването, селфито и момента.
Пък за цифрата не съм и никога не съм била, въпреки, че ми беше едно такова... сантиментално, пак, не заради броя, а спомените. Ей така си избледняха.

А Алекс отиде само на 2 ч и 30 мин път, не повече. Толкова е далече. За толкова време и до морето не се стига в България, само че като заглавието е "чужбина" нещата стават малко по-различни, нищо че струва много по-скъпо да отидеш на Черноморието, от колкото да дойдеш на Алекс на гости в тая проклета чужбина. Избори, братче, всякакви... и приоритети.

Ей такава ни беше последната дискусия с Мими. Колко приятели останаха, изобщо колко хора останаха, истински и верни. Такова разнообразие гложди реалността ни в днешно време, че ценности, приятелства, лоялност, морал, че даже и любов изобщо не фигурират в отношенията. Всичко се свежда до къркане, напиване и изтрезняване заедно, ама дали сме живи, щастливи, здрави и дали се справяме, то си е наше, никого не го бърка. Тая тема стана табу.

А Алекс отиде да си обработи нивичката, да си посее, за да си пожъне после. Но, че се лееха обвинения и че разбирането беше извън всякакъв разговор, никой нищо не казва. Само 2-те хиляди и половина километри и някви си 50 евра останаха като мярка. И спането също. Да ви пикая на разбиранията, ей така, бирено, в 12 през нощта, че сте ми дошли до гуша!



Don't dream, it's over (interpretation)

2017-03-29T14:10:23.542-07:00

Свобода отвътре и отвън, но
Пробвай да разбереш колко е препълнена хартиена чаша...
Много битки предстоят, много са минали и изгубени,
но едва ли ще видиш края докато си с мен.
Стига си го мислил, свършено е.
Когато те дойдат, ще кажат, че не става,
но и двамата знаем, че не е вярно.

Раздробявам си съзнанието, защото е пробито
И всичко, което имам ме кара да се съмнявам, но няма доказателства
И днес, всичко е хаос и разруха, но не ми се занимава и превключвам
Стига си го мислил, свършено е.
Когато те дойдат, ще кажат, че не става,
но и двамата знаем, че не е вярно.

Сега продължавам да вървя, спрямо ритъма на сърцето си
И броя стъпките по пътя до твоето,
Но по него има само сенки и едвам успявам да стигна дори до началото
И през цялото време се опитвам да разбера какво е да си свободен и себе си
Стига си го мислил, свършено е.
Когато те дойдат, ще кажат, че не става,
но и двамата знаем, че не е вярно.




В тъмното

2016-11-08T15:12:52.502-08:00

Защо когато си в бъдещето чуваш миналото си? Защо когато си продължил напред, се случва да чуваш малки минали шепоти, гласове толкова тихи, а същевременно така оглушителни, че нищо друго не чуваш след тях?

В тъмното, когато спиш, ама не точно, когато дремеш и виждаш онова, което съзнанието интерпретира по свой начин, тогава изплуват липсите.

Виж, липсваш ми, образ с раирана тениска. Липсва ми начина, по който се чувствах с теб. Не ми липсва проклетото ти отношение и сатъра, с който отряза крилата ми накрая. Искам пак да ме гледат така, както ти ме погледна в началото. Искам някой да напише песен за мен и да кръсти звезда в мое име. Не ми пука, че е минала година и половина. Факт е, че все още търся теб. Навсякъде - вътре в мен, на местата, на които се надявам, че може би някой ден пак ще се появиш и ще се отразя в теб. Нямаш представа колко много бих искала да седна да поговоря с теб, без да те съдя и без да те мразя. Историята ни ме издигна, душевно. Прекалено добре виждам през твойте очи и разбирам защо си искал промяна. Аз също я искам в момента.
Колко много време мина докато накрая влязох в твойте обувки и виждам с твойте очи, така както ти се опита не-малко пъти да ми покажеш, а аз не ти повярвах.
Честно казано, не разбирам как не съм могла да разбера толкова прости истини. И всяко нещо, в което съм била обвинявана от теб, накрая дойде и в мойте ръце - да обвинявам аз. Докато всяко нещо, което аз съм те обвинила някак си не е важно сега. Ти ли си бил по-наясно или аз съм била прекалено малка? Не мога да кажа. Факт е, че теб няма да те има, а аз асоциирам с теб до ден днешен.

На тъмно и абсолютно искрено, ако можех да върна 6 години назад, мисля, че нямаше. Без този урок днес нямаше да съм аз, а аз ще се справя по-добре от теб.




When their hearts...

2016-08-09T13:48:57.306-07:00

Винаги пиша тук и се страхувам, че ще го прочете неправилния човек, че ще стане неловко, че трябва да обяснявам....Намерих си поредна любима песен. За "яките" момичета, tough girls, порасналите, онези, от които съм и аз. Или поне така смятам. За яките момичета и защо се случва да плачат... те точно. Когато им се разбива сърцето. Има се предвид процес с продължение... Не просто плачат когато сърцето е вече разбито, а в течение на ддействието. Съгласна съм, но не напълно. Поразмишлявах известни часове тази вечер....Първо, че видеото към песента е абсолютно 100% точно с емоциите, които те обземат в такъв момент, повече от половината жестове в него са ми БОЛЕЗНЕНО познати и са ми се случвали. Вчера хора, неразбиращи подобни интерпретации се опитаха да осмеят този клип...Второ, яките момичета плачат и преди да им се разбие сърцето, и след това, и много след това. В пояснение - преди да се разбие плачат, защото усещат/виждат/предричат счупването преди да е настъпило; по време на разбиването - ясно защо ; след него - защото е разбито, отречено, излъгано, предадено; много след него - защото след промяната, събирането, слепването и лекуването, вече не е същото... защото всичко е носталгия... по доброто старо сърце и това, което е преживявало и чувствало, по доброто старо и така сладко минало "аз". Проблема на счупените сърца е, че те си остават счупени и плача по тези точно сърца се предизвиква от спонтанното, единично, временно осъзнаване, че нищо не си поправил, че не си по-добра версия на предишното си "аз". Напротив, по-грозна версия си до някаква степен, по-сдържана, по-смирена, по-безчувствена, по-подготвена, по-на-щрек, по-осъзната, по-будна. Слепена и все пак напукана, само сянка на истинското ти "аз". Тези мисли карат яките момичета да плачат много след като сърцето е било разбито.Тези мисли карат яките, големи момичета не само да плачат много след въпросното съдбовно събитие, ами ги карат и да правят глупости. Да пропускат възможности, да сравняват постоянно, да дават шансове на грешните хора, да прощават непростими неща.Тези мисли ме карат да плача понякога. Не съм нещастна, не съжалявам за нищо в момента. Просто спомена за вътрешното усещане е прич[...]



Is it? It is.

2016-08-09T13:54:44.691-07:00

Много време мина. Ама много. Дни, месеци, часове и минути.
Промених се.
Достатъчно е, мисля.

Много алкохол изпих последната година, даже в един момент започнах да се притеснявам, че се превръщам в сестра ми. Кой знае...

Достатъчно ли е? Успях ли да те забравя? Не съм те забравила. Няма как да те забравя, каквото и да правя.
Болка? Няма.
Но ако ме попиташ нещо дали ще кажа "не"? Всъщност се съмнявам да кажа "да". На какво да го кажа? На призраци и минало? Не, мерси, смятам, че някъде там по пътя се научих наистина да се отказвам. Да спра навреме.

Времето си е време, не можеш да го върнеш. И спомените са спомени, и тях не можеш да затриеш. А пък ти създаде много негативни като за финал. В началото всичко беше облято в лилави фенери, музика, огън, мирис на скара и глъч. В момента е тихо, не мирише на нищо, няма и светлина, поне не е от твоя край вече, не носи и твоя силует.

Броих, спах, не спах, плаках, смях се, мислих, спомнях си и забравях. Нищо не забравих и нищо повече не си и спомних. Не можах да се оправдая нито себе си, нито теб, вас.
Не можах да спра да ти пожелавам справедливост, може би няма и да спра изобщо. Защо пък? Как иначе ще се изплатят всички нощи, в които скачах будна от нищо? Ами всичките спирки, на които трябваше да слизам сутрин за да си взема дъх? Да не говорим за алкохола, сълзите, многото алкохол и огромното количество сълзи. Нервите, промените.

Няма да простя за обещанията, който паднаха заедно с мен тогава. Всичките. Семейството, децата, обещания живот, пълен с пътувания и прочие. Ей така, за едни пияни, неадекватни, глупави и необмислени 10 мин, буквално, в кофата или където и да сте хвърлили презерватива.
Ако имах силата, щях и двамата да ви поуча. Щях да ви срещна с образа на живота ви и после да ви го взема, забивайки същия сърп в гърбoвете, през сърцата ви. После щях да ви оставя САМИ да градите новото си "аз" - от парчетата, които съм пръснала и от новите ви неволи. Не за отмъщение, а за да не посягате повече на чужди души. Те не са ваши и не е във вашето право такова действие. Вие прескочихте баланс, разум и всичко, което уж човека притежава и го откроява от всичко останало.

Такова е, каквото е. Точка.

Истината е, че когато взимаме решения, особено на момента без да обмислим, някой страда. Може и да очакваме, може и да не го, но се случва. За момент пропуснеш ли да видиш всички страни, едната задължително ще падне.

Справедливост ти пожелавам. Света ще ти го върне вместо мен. Универсалните закони настигат всеки - каквото си направил, пожелал и помислил, ще ти се върне. Ще си го получиш по такъв начин, по който не си си го и мислил.
Може би тогава, когато ти си на мое място и стоиш на някоя спирка и умуваш над нещата от живота, може би тогава чак ще разбереш, че с едно или сто извинения нещата не се оправят.
А после, когато си постоял достатъчно много пъти по спирките, ще разбереш и че всичко минава.







Memories again

2016-05-28T13:32:16.719-07:00

Пак мисля за теб... Кривогледо, дългокосо, кривооко момче, с раирана тениска, диадема, цъфнали краища и олюпена японска кола. Знаеш ли дори кой си сега?
Аз знам. Няма те. И е жалко. Беше свястно човече.
Сега само мижавата ти сянка стои и нов образ, който дори не познавам. Някакъв различен, който знае да куртоазничи. 'Що? Не ми е притрябвало умилението ти. Времето отдавна мина за тези официалности.

Ще ти кажа едно: с дните, минутите и часовете, минават и милиони мисли през главите ни. Знаеш ли до какво водят? Към миналото. Трупат се из разни прашни ъгли на съзнанието, което за щастие, притежава дарбата да притъпява.
Когато се превърнеш в минало вече нямаш реална стойност. Така е със смъртта, болката, сълзите. След време нямат значение. Инстинкт за самосъхранение го наричат хората.
Ти разви ли своя добре?

И още нещо ще ти кажа: Моето минало ще те настигне. Пожелавам ти го, даже написано.
Не ти го желая от злоба, а съвсем приятелски, надявам се да разбереш. Всъщност, може би има доза омраза, но трябва да признаеш, че си си я заслужил напълно. Поне тази честност трябва да ти е останала... Не?
Така или иначе, ще ти се върне, а и не само на теб, а и на малкия ти парцал.
Дано те обсебва вина в късните часове, когато се бориш да заспиш. Мен ме обземаше прекалено дълго, само че аз подраних, а ти, както винаги закъсняваш. Предполагам, не знам. Може и да не ти дреме изобщо. Може би не си мислиш изобщо за подобни неща.
Моето време с теб и подобието ти приключи. Мисля, че даже вече и на теб ти е ясно.

Преди няколко излияния писах, че винаги ще те обичам. Желая корекция на казаното: винаги ще обичам себе си, такава каквато бях когато бях с теб. Надявам се някога пак да стана същата.
На теб ти пожелавам уроци. Дано си ги научиш.



When the pain is gone, but turned into a memory... or memories

2016-04-20T13:33:27.822-07:00


Започваш да броиш и да си спомняш.

Звезди, думи, песни, места, хора, стъпки, километри, звуци, надежди, целувки, прегръдки, жестове, скандали, компромиси, сълзи, гняв, болки, усещания... спомени.

Всичко се превръща в спомен.  Думите, обещанията, обичта, страстта, гнева, болката, смърта.

Стоял си на брега на езерото, гледал си спокойната, кристална, огледална вода и за минута не си си помислял, че уре ще си различен, че всичко ще съществува само по снимките или разказите на някой далечен познат...  или твойте собствени. Миризмата на скара, смеха на компанията, шума на нощта, щурците, гръмкия глас на приятел - за секунда не си си представял, че всичко това ще остане само в съзнанието ти, като повод да се усмихнеш, докато стоиш далече от тези места, хора, от дома. А са минали години. Човече... години. Знаеш ли колко дни, часове, минути са това?
И все пак ги чувстваш като онзи ден, като случки от преди половин година максимум.

Трудно е да останеш същия след толкова много емоции. Трудно е да запазиш съзнанието си чисто, да гледаш позитивно, да имаш вяра.


Continuing:

Интересно нещо е това съзнание, което човек притежава.
Колко силно податливо е на асоциации, на чувства, на усещания, на болка и на спомени.

Всичко е спомен. Сегашния момент е в същността си само състояние, това което го прави важен е ефекта му и колко той струва за твоето съзнание за да се отпечата като спомен. После придобива стойност. И пътите в които го пускаш да се повтаря, когато затвориш очи. Точно като любима песен. Ако никога не го прегледаш или не го преслушаш достатъчно много пъти, никога няма да остави отпечатък. Няма да стане от него разказ, приказка, разсъждение, заключение, теза, аргумент, нищо. Никога няма да се поучиш от него, както и никога няма да пострадаш от него. Ще го забравиш.

Мисля, че едно от най-хубавите качества, които притежаваме, въпреки, че се водим един от най-интелигентните видове на Земята, е че забравяме. Превръщаме всичко в спомен, но по начин, по който на нас ни изнася. Всичко придобива удобна форма за нашето собствено "аз" и неговото благополучие.
Както могат едни незначителни ухания на скара, звуците, които кънтят когато някой се смее, гласовете и всички шумове да се превърнат в спомени, така имаме изключителната дарба да превърнем всичко останало в спомен. Всичко.
Не знам дали е защото имаме остро развито чувство за самосъхранение или нещо друго, но наистина всичко минава. Най-големите болки, раздели, падения, разкъсвания, израствания, сълзи и всичко, след определено време, качествено усилие и мисъл, минават.

Учудваща е разликата между чувството, което имаме когато всичко е прясно и когато вече е минало целия този цикъл на премисляне, преслушване, обмисляне, извличане.

И когато болката я няма и всичко е само спомен или спомени, си различен човек.Различно съзнание, с други притеснения, с други радости.






Memories

2017-10-18T15:22:18.799-07:00

Спомените са изключително вредни, особено когато засягат нещо, което е значело нещо и вече го няма. Но са най-опасни, когато засягат човек, който вече не съществува.

За теб става дума. Дългокосо, кривогледо, мустакато момче, с раирана тениска и протрити дънки. С диадема на главата и цъфнали краища на косата. Слабичък, с мръсна, пълна с фасове, олюпена синя, японска кола.
Спомням си мечтите ти. Начина, по който свиреше на китара, на пиано. Вечерите, в които си говорехме и ти споделяше спомените си, разказваше за твоя живот.

Спомням си колко млади бяхме, не на възраст, а в сърцата си.

Проблема не е в това, че те помня теб, а как се чувствах заради теб.

Онази прегръдка, първата, когато се видяхме за първи път след три години. Другата, на паркинга пред нас, когато ми обърна сърцето. Пауза-бутона. Кръстената звезда на мен. Песента, която написа. Пръстена, който ми подари на любимото ми място на морето и обещанието с него. Всичките пъти, в които се зарече, че няма да си тръгнеш, че аз съм това, което винаги си търсил и че не ти трябва друго. Всичките подарени цветя. Концертите. Пътуванията. Компромисите. Тръпката. Страстта.

Винаги ще те помня и обичам по един особен начин, теб несъществуващо вече, мило, добро човече, останало някъде назад в годините, когато пътищата ни все още не се оплитаха и губеха едни с други. Защото с теб за първи път и последен повярвах, почувствах, действах и живях изцяло. Без песимизъм, без страх, без задръжки, без да познавам болката... Вярвайки.

На истинския теб ще кажа следното:

Истината е, че спомените са просто спомени...

Но след теб всичко е обречено да свърши, защото с теб свърши. Защото твоето "завинаги" се оказа кратко. Защото твоето "завинаги" опорочи моето. Защото вярата ми в теб ме подведе. Защото накрая ти вече не беше онова дългокосо, кривогледо, мустакато момче, с раирана тениска и протрити дънки. Ти се оказа някой друг, докато аз вярвах, че все още съществуваш в онзи стъклен свят, в който съществуваше в началото. Докато ти се радваше на новата си форма, гордееше се с нея. рекламираше я и развяваше като флаг, аз видях края.
Моите крила се изпотрошиха и падайки със силата на стотиците ти "обещания", повлачих с тях хората до себе си, небето, изгрева, облаците, студа и паветата и се разбих, пробивайки дупка равна на 4 години спомени. Всичките лилави прожектори видях онази сутрин, всичките симфонии си чух, изтанцувах безбройните огнища, които изгоряха в смях и щастие, изпях всичките струни по китарата ти, всичките изиграни пиксели изпопадаха в тъмнината, в която ме изпрати. Ти ме давеше 197дни в реките от прозрачна сяра, която течеше от очите ми, които сутрин, денем и вечер виждаха само старото ти "аз". Хрипах в горчивите ти приказки и сглобявах с отворените си рани осакатеното си сърце, което ти смачка с един замах, с такава лекота.

Истината е, че нямаш представа колко болка създаде онази вечер... Дано не разбереш, защото може и да нямаш силите да останеш в тази тъмница толкова, колкото аз останах. Защото може никой да не чуе молбите ти "всичко да свърши". Мойте кънтяха много дълго... и все още се чува ехото им...



End of The Chapter... P.S: I will always love you

2017-10-18T15:21:22.242-07:00

Три месеца и половина... все още не знам къде съм, не знам коя съм, не знам къде си и защо си тръгна... нямам идея кой си вече, но още те обичам.

Нямам никаква представа как за толкова кратко време плановете станаха на прах. Как твойте думи се изпариха. Как от семейство, станахме непознати, излъгахме се, предадохме се, изгубихме се. Как една година, не... как четири години се виждахме в една рамка, а накрая поехме по собствените си пътища, как накрая станахме толкова "различни"... . Нямам идея кога се появи кръстовището, на което ти пое в една посока, а аз, явно, в друга. Не знам дали някога пак ще мога да те погледна със същите очи.

Спомням си, че писах за теб преди много време... ти беше диамант, а освен това беше и с дъх на ягоди... и беше там да ме спасиш, вярвах в теб, че си моя супергерой. Мислех, че винаги ще си до мен, но когато на 2и август видях гърба ти, за последно, как си тръгваш, видях че за теб е по-добре, че си по-щастлив, че няма да ти липсва нищо..., че няма да ти липсвам аз и мойте 4 години..., че вече не ме обичаш и искаш да те оставя да си вървиш...
За съжаление, трябва да те оставя да го направиш, защото още те обичам и защото вярвам в теб, а сега това е което ти искаш.

Съжалявам, че не успях да те убедя, че не е нужно да минат години, за да се промени един човек, а само миг, в който да преоцени. За мен ти си част от мен и един от най-важните уроци, които знам досега - онези хора в живота ни, които ни променят естествено, за добро и заради тях утре се будиш по-добър, са тези, които са били важни, всички останали идват и си отиват. За това теб няма да те пусна напълно, от собствения си път. Няма да забравя.
Лицето, душата и сърцето ти винаги ще бъдат до мен, за сравнение... Ти ще си моята летва, която другите ще трябва да прескочат, защото заради теб аз станах по-добра... Надявам се и ти да си станал по-добър благодарение на мен... и се надявам да намериш човек, който ще те направи още по-добър, от това, което си сега.

Беше едно изключително пътешествие. Жалко, че наистина това пътуване не започна сега, когато вече имаме този опит. Тъжно е как живота често ни поставя в ситуации, в които точно този опит вече няма особено значение... ако имаше, щеше още да сме заедно, тоест щяхме да сме отново заедно. Носталгия... Блгагодаря ти!

Предполагам така се затваря страница в живота на един човек.
За мен просто главата свърши. Не мисля, че мога на този етап, да прелистя, но ти можеш и се надявам скоро да се почувстваш много по-добре и щастлив, от колкото някога си бил. Надявам се, че мечтите ти ще се сбъднат и се надявам някой ден да те видя успял, така както би искал в твойта глава. Желая ти  да срещнеш обич, по-голяма от моята в момента и се надявам всичко, което поискаш, да се случи, защото го заслужаваш. Пожелавам ти някой ден, някой по същия начин да промени живота ти, така както ти го промени за мен. Желая ти даже, да изпиташ моята болка по някое време, същата, сходна на моята накрая. Повярвай ми, без тази болка, няма да разбереш...

Аз засега ще оставя тази книга настрани, там до където свърши нашата глава, защото не ми се чете повече... И ще чакам или някой да я отвори вместо мен отново, или ти да се върнеш и да я дочетем заедно. До тогава послеписа е: Винаги ще те обичам.

Довиждане, до нови срещи!



"Тесноти"

2015-06-11T06:30:01.849-07:00

Морето тази нощ е неизбежно. ​​Светът на рибите е толкова висок. За всяка прошка има грешка. ​Човекът за човека е урок. ​ Каквото ме обича, ме обича  и без да съм му обещавала света. ​Но нещо продължава да изтича. Изгубва обичайната си гъстота. ​И стават сложни думите ми. Сложни. Изплъзват се. Не мога да ги изрека. Зеленото едва ли е нарочно. Отдалечаването също е тъга. Защото отесняват домовете и свободата заприличва на въже,  от себе си направих два куплета. Дано да може някой да ги разбере. Селвер [...]



0 Comments

2015-05-21T01:44:58.713-07:00

"Приказка за любовта и желанието, болката и разочарованието. Приказка за разбитите сърца и разбитите надежди. Приказка за възраждането и очакването. Приказка за вчера, днес и утре.Сърцето седеше на брега на морето, самотно, уморено и нещастно. Любовта си беше тръгнала от него, а заедно с нея си тръгнаха радостта и надеждата, мечтата и вярата, и сякаш самият живот... Вглеждаше се във вълните, вслушваше се в писъка на чайките. Искаше да се хване за нещо, да усети, че е тук, че го има. Но всичко беше като в мъгла. Чувствата ги нямаше. Усещанията ги нямаше. Само една постоянна тъпа болка му напомняше, че още е живо...По брега се задаваше някой. Жена. Излъчваше странно спокойствие и някаква особена грациозност. Движенията й бяха плавни и нежни и в същото време уверени, категорични. Беше облечена и в същото време гола. Приближаваше стъпка по стъпка, а ходилата й сякаш изобщо не докосваха пясъка."Здравей", - поздрави го непознатата. "Аз съм Съдбата"."Здравей, аз съм Сърцето.""Защо скърбиш?""Защото ме раниха. И боли ужасно. Цялото кървя. Мисля, че умирам.""Точно обратното..." Жената седна на пясъка до него и обхвана коленете си с ръце. Прозрачните-непрозрачни воали я скриваха и в същото време я разкриваха. Не можеше да види ясно очертанията на тялото й, но някак усещаше, знаеше, че е красива. Съдбата му се усмихна нежно: "Болката е твоята благословия. Тя показва, че си живо, че туптиш. Само сърцата на мъртвите не ги боли. Те не страдат, но и не летят от радост. Не плачат, но и няма да изпитат вече опиянението от това да си щастлив. Болката е част от живота, част от пътя и от твоето израстване. Затова не се страхувай. Приеми я, опознай я и после я освободи. Себе си освободи."Сърцето се намръщи. Нямаше нужда от поучения. Имаше нужда от съчувствие. Съдбата седна по-близо и нежно го погали."Сърцата са силни. Дори когато ги боли. Сърцата са като малки деца, които се учат да ходят. Падат, удрят се, плачат, боли ги, понякога ги е страх, но винаги продължават. И един ден разбират, че вече могат да ходят. Уверени, горди и силни. Разбират, че могат да тичат. Свободн[...]



0 Comments

2015-03-13T01:46:21.050-07:00

"Което и да е издание на "Топ гиър" с участието на Джеръм Кларксън да хванете, ще откриете крилати и доста спорни фрази. Тук сме събрали най-запомнящите се изказвания на изпадналия в немилост телевизионен водещ."За мен "Ферари" е умалена версия на Бог.""Високата скорост не е убила никого. Рязкото спиране прецаква нещата.""Непонятна ми е логиката на автобусните ленти - как така някой по-беден от мен ще пристига по-бързо там, закъдето съм тръгнал и аз?!""Винаги щом видя мъж над 50 години да кара кабрио, имам усещането, че гледам рекламен клип на "Виагра"."Защо в Англия не готвим кучета? Ами защото не можем. Откъде-накъде корейците ще правят автомобили?!""От 0 до 100 с "Порше Кайен" отнема 5 секунди и 50 л бензин. Що се отнася до дизайна на тази кола, виждал съм гангренясали рани, които изглеждат по-добре.""Алфа Ромео Брера е като Анджелина Джоли - всички сме чували, че е луда и се храни с лепило за тапети, но никой няма да й откаже, нали?""Тих" за дизел е като "възпитан" за убиец.""Винаги когато страдам от безсъние, поглеждам снимка на "Тойота Камри" и тутакси заспивам.""Една дума описва точно "Опел Вектра"- започва с "л" и завършва на "о", но не е "лято"."Рено Еспас" е добър ван, но не е нещо, с което трябва да се хвалиш. Все едно да викаш с цяло гърло: "Ехей, аз имам СИФИЛИС, най-добрата от венерическите болести!""Руснаците са най-отвратителните туристи на света. Разбира се, те са прекарали детството си, хранейки се с бетон и избягвайки изтезания всекидневно, затова днес не можем да ги виним, че се кипрят по плажовете с всевъзможни финтифлюшки, очила "Версаче" и впити до болка плувки "Спидо"."Никой във Франция не кара хубави коли. Това е така, защото французите са комунисти - страхуват се, че ако някой демонстрира заможност, не след дълго главата му ще падне отсечена в кофата.""В Индия колите не служат за придвижване от точка А до точка Б, а за преход от този свят на оня.""Когато англичаните се напиват, прихващат венерически болести. Когато шведите се напиват, се самоубиват.""Смятах, че съществата от "Мъже в черно" са измислени, докато не видя[...]



"This is how we love now"

2015-03-02T09:02:02.688-08:00

We don’t commit now. We don’t see the point. They’ve always said there are so many fish in the sea, but never before has that sea of fish been right at our fingertips on OkCupid, Tinder, Grindr, Dattch, take your pick. We can order up a human being in the same way we can order up pad thai on Seamless. We think intimacy lies in a perfectly-executed string of emoji. We think effort is a “good morning” text. We say romance is dead, because maybe it is, but maybe we just need to reinvent it. Maybe romance in our modern age is putting the phone down long enough to look in each other’s eyes at dinner. Maybe romance is deleting Tinder off your phone after an incredible first date with someone. Maybe romance is still there, we just don’t know what it looks like now.When we choose—if we commit—we are still one eye wandering at the options. We want the beautiful cut of filet mignon, but we’re too busy eyeing the mediocre buffet, because choice. Because choice. Our choices are killing us. We think choice means something. We think opportunity is good. We think the more chances we have, the better. But, it makes everything watered-down. Never mind actually feeling satisfied, we don’t even understand what satisfaction looks like, sounds like, feels like. We’re one foot out the door, because outside that door is more, more, more. We don’t see who’s right in front of our eyes asking to be loved, because no one is asking to be loved. We long for something that we still want to believe exists. Yet, we are looking for the next thrill, the next jolt of excitement, the next instant gratification.We soothe ourselves and distract ourselves and, if we can’t even face the demons inside our own brain, how can we be expected to stick something out, to love someone even when it’s not easy to love them? We bail. We leave. We see a limitless world in a way that no generation before us has seen. We can open up a new tab, look at pictures of Portugal, pull out a Visa, and book a plane ticket. We don’t do this, but we can. The point is that we know we can, even if we don’t have the resources to do so. There are always other tantalizing options. Open up Instagram and see the lives of others, the life we could have. See the places we’re not traveling to. See the lives we’re not living. See the people we’re not dating. We bombard ourselves with stimuli, input, input, input, and we wonder why we’re miserable. We wonder why we’re dissatisfied. We wonder why nothing lasts and everything feels a little hopeless. Because, we have no idea how to see our lives for what they are, instead of what they aren’t.And, even if we find it. Say we find that person we love who loves us. Commitment. Intimacy. “I love you.” We do it. We find it. Then, quickly, we live it for others. We tell people we’re in a relationship on Facebook. We throw our pictures up on Instagram. We become a “we.” We make it seem shiny and perfect because what we choose to share is the highlight reel. We don’t share the 3am fights, the reddened eyes, the tear-stained bedsheets. We don’t write status updates about how their love for us shines a light on where we don’t love ourselves. We don’t tweet 140 characters of sadness when we’re having the kinds of conversations that can make or break the future of our love. This is not what we share. Shiny picture. Happy couple. Love is perfect.Then, we see these other happy, shiny couples and we compare. We are The Emoji Generation. Choice Culture. The Comparison Generation. Measuring up. Good enough. The best. Never before have we had such an incredible cornucopia[...]



"Да се влюбиш осъзнато"

2015-03-02T09:02:38.098-08:00

 Да се влюбиш...да се влюбиш осъзнато...Седях там и се влюбвах по този начин в него. Влюбвах се в очите му, в ръцете му, в докосванията, целувките и тръпките преминаващи през мен. Влюбвах се в съзнанието, ума му, същността му...онази най-дълбоката. Влюбвах се в думите и мъдростта му, влюбвах се в смеха, който бе взаимен. Там някъде между всичко това просто се влюбих.Не се притеснявах от това и не ми беше неудобно. Напротив...беше най-естественото нещо, което можеше да се случи. Аз просто присъствах там и не исках нито за секунда да се върна някъде назад или да се питам за после. Присъствах. Бях цяла. Бях себе си в най-искреното и истинското си състояние. Не беше като на кино или взето от книга. Беше истинско. Такова, каквото се случва в живота, но не с всеки и не всеки ден. Беше естествено.Ние в този момент бяхме в безвремие, защото времето не съществуваше там. То бе спряло. Не ме интересуваше. Нямаше контрол, нямаше задръжки, нямаше изкуствена романтика, нямаше преструвки...имаше истина, нежност...влюбване.Онова осъзнатото, когато си станал цял, когато си заобичал всяка част от теб и тя е готова за любов. Която е готова за обичане, за ласки, за наслада.Останах в този момент на влюбване и продължавам да се влюбвам. Живея сега, защото заобичах всичко в сега. Научих се да приемам и да съм свободна. Свободна от ограничения, свободна от тъга, свободна от притеснения, свободна от прекалено много въпроси, свободна от навици, свободна от преди. Дишам!Всичко е в някаква лекота в това осъзнато влюбване. То не те притиска и не те обсебва. То просто присъства в живота ти и му придава една вътрешна красота, топлина и обаяние, които се превръщат в част от излъчването ти.Това не е от онази влюбчивост, която иска просто нещо да замести, да запълни, да преобърне. Няма общо със задължението да си с някого просто, за да не бъдеш сам. Аз се чувствах добре сама, както и той. Обичах осамотението със себе си, мислите си, компанията си, присъствието си, мечтите си...всичко. Нямах нужда от някой до себе си по навик ил[...]



0 Comments

2015-03-02T09:03:39.271-08:00

"История за сърцата, задушени от страданието. История за душите, забравили какво е щастието. История за умовете, потъмнели от отчаянието. История, позната на всички ни... и на теб, и мен."Автобусът се движеше бавно. Дъждът и мракът навън превръщаха шофирането в предизвикателство дори и за човек като него, с дълъг опит зад волана. Погледна в огледалото хората зад себе си. Всички спяха. Само момичето на първата седалка вдясно седеше, вторачено в тъмнината навън. Имаше чувството, че не е помръднала през целия път. Какво ли ставаше в душата й? Лицето й беше спокойно, но тъжно. И в същото време странно отдалечено...Албена усети погледа му върху себе си и се размърда. Вдигна още яката на палтото си. Искаше да се скрие, да остане сама с мислите си...Само преди няколко седмици всичко беше различно. Бяха заедно. Тя и той. Винаги. Навсякъде. Заедно. После той си отиде. И отнесе сърцето й със себе си. Беше обречена да е нещастна. Всеки път любовта пристигаше, за да я отведе във вълшебен замък. И всеки път замъкът се оказваше просто къща от карти, която рухваше при най-слабия полъх на вятъра. И така до следващия път. Нямаше сили да понесе още разочарования. Нямаше сили да събира отново парченцата на разбитото си сърце. Щеше да сложи край. На всичко. На разочарованието. На болката. На напразните надежди. На живота. И на себе си. Спомни си момента, в който взе това решение. Тогава чувството, че се задушава, изчезна. Душата й, стегната в желязната хватка на отчаянието, задиша отново. Обзе я спокойствие. Сякаш се беше помирила с целия свят...Автобусът отби встрани от пътя за кратка почивка. Албена слезе последна. Оставаха още няколко часа до крайната дестинация. Отиваше там, където се беше влюбила за първи път. Там беше повярвала в голямата лъжа за любовта и приказката с щастлив край. Там щеше да приключи всичко. Вече не обвиняваше никого. Освен себе си. Хората ти причиняват това, което им позволиш. Дотогава, докато им позволиш. Не искаше да мисли повече. Бръкна в чантата си за цигара. Прок[...]



"Татко един път ми каза"

2015-02-15T23:47:44.574-08:00

„В живота е важно
да знаеш да падаш.“
Пада се невъзможно,
с грациозност,
от щастие,
от нестихващи липси,
от края на ласките,
с викове,
надълбоко до дъното,
където се чупят гръбнаците,
от терасата на четири крака
като съседската котка с мустаците,
с поглед-стомана и смелост,
куражлийски, влюбен до дързост,
непрактично – с ръце в джобóвете,
отвисоко, между перата на чайките,
болезнено – сред ръце на другари,
глухо на земята, безследно забравен,
в сърцето на някого -
най-красивото падане,
където понякога задълго оставаш...
Пада се лесно,
пробвай да станеш.



"Съдбата"

2015-02-12T00:30:27.348-08:00

Здравей, аз съм Съдбата. Реших да ти пиша, защото напоследък май често се съмняваш в мен. И в моите планове за теб.Знам, че се питаш защо ти се случва всичко това. Ето го отговорът ми: само така щеше да станеш човека, който си в момента. Само така щеше да откриеш силата, скрита в теб. Само така щеше да видиш величието на ума и красотата на душата си.Трябваше да сбъдна някои от страховете ти, за да видиш, че можеш да минеш през тях. Защото човек е устроен така. Страхува се от всичко. От провала. От загубата. От болката. От самия страх. Докато не му се наложи да се изправи лице в лице с него, да го посрещне, да го победи и да продължи. Но ти научи уроците си, нали?Трябваше да раня сърцето ти, за да се научиш да пазиш сърцата на хората. Защото човек е устроен така. Причинява болка, докато не изпита болка. Наранява, докато не го ранят. Обръща гръб на другите, докато на него не му обърнат гръб. Но ти научи уроците си, нали?Трябваше да отнема някои от приятелите ти, за да се научиш да цениш тези, които ти останаха. Защото човек е устроен така. Забравя да се грижи за приятелите си. Забравя да им се обажда. Забравя да се вижда с тях. Забравя да ги пита как са. Замества ги с нови. А после и тях замества с нови. Докато накрая установи, че вече няма истински приятели. Но ти научи уроците си, нали?Трябваше да познаеш разочарованието, за да започнеш да се наслаждаваш пълноценно на радостта и щастието. Защото човек е устроен така. Вечно да е недоволен. Вечно да се фокусира върху нещата, които няма. Докато в живота му не се появят истински проблеми. Докато не му се наложи да преодолява истинска драма. Тогава незначителното отстъпва място на значимото. Тогава вижда и оценява красотата на слънчевия ден, на разходката в парка, на хубавата книга, на красивата мечта, на споделената чаша вино. Но ти научи уроците си, нали?Трябваше да те отклоня от някои от мечтите ти, за да тръгнеш по пътя, който ти предстои да покориш. Защото човек е устроен така. Сравнява живота си с този [...]



"Под леглото"

2015-01-19T04:57:26.934-08:00

Тя: ХейТой: Хей. Ти дойде.Тя: Трябваше. Нали?Той: Не беше длъжна.Тя: Иначе кога бих те видяла пак...Той: И ти си права… Е, как ще го направим?Тя: Мислех, че ти знаеш. Аз не съм го правила досега.Той: Наистина ли? Значи може и да не ти хареса. Първият път винаги е гадно.Тя: Като с повечето първи пъти.Той: Но не мисли за това. Просто... действай. Искаш ли аз да съм първи?Тя: Добре.Той: Не те обичам.Тя: О, започваш с тежката артилерия.Той: Нали в това е смисълът.Тя: Добре тогава. Аз пък не мога да спра да те обичам. И това ме дразни.Той: Мислел съм си за други, докато го правех с теб.Тя: Ха, аз също.Той: Мразя вечерите с вашите. И не харесвам баща ти.Тя: И той не те харесва. А аз не харесвам прическата ти. И тъпото ти кожено яке. И това, че се правиш на лошо момче. Това не си ти.Той: Мастурбирам през вечер. И не мисля за теб.Тя: Ако мислеше за мен и го знаех, щях да избягам.Той: Искам да ме харесват. И да ми го казват.Тя: Искам да ми напишеш песен. Да ми посветиш нещо. Мразя, че мразиш, че аз обичам всичко това.Той: Аз просто не мога. И ти не искаш да се примириш.Тя: Сънувам много. И си лягам късно.Малко часове за сън - много сънища. Ако вярвам, че сънищата са всички наши подтиснати желания, значи съм луда. И извратена.Той: Зависи как дефинираш извратен.Тя: Ти си извратен. Защото взимаш всичко и си тръгваш.Той: Ами ти? Не взимаш нищо и все оставаш. Да спасяваш. Себе си.Тя: Шмъркала съм кока.Той: Знам, нали бяхме заедно. А аз взимах гъби и халюцинирах, че съм чавдарче в Северна Корея. По-добре никога не го прави.Тя: Обичам синьото… ти канапе... и аз и ти върху него.Той: И после да си вземеш душ, да си пееш нещо на Бионсе, докато си с шампоан на главата, а аз да те чувам и да си представям как изглеждаш. А после да се уверя лично, дали е както си го представям.Тя: Говоря си сама. И съм паметлива като слон. Спомням си всички глупости, които съм направила и се упреквам за тях. Изживявам ги н[...]



0 Comments

2015-01-05T04:22:58.851-08:00

"Многоточие...
Обичам този знак. Макар неважен,
макар неясен... Скъсан... Просто малко...
Човекът нещо искал е да каже...
Но... изведнъж се сетил... Премълчал го...
Защо - не знаеш... Скъсаната нишка
останала. А той самият - де го?
Три точици... Прекъсната въздишка...
Единствен спомен... Някому... От него..."


Дамян Дамянов



Мечта

2014-12-11T05:06:06.367-08:00

Ослепена сянка, във една мечта върви,
там където мрака не може да я нарани
Уморена - душата може да почине вече
а сърцето - кръвта си да спре

В мечтите, огъня не гасне
Прашен път във вечността
завинаги да осветява
Ангел светеща ръка подава
нощта във мир да спи

В мечтите, сълзата се топи
таз която нежното лице наряза
И белезите бавно
превръщат се в бляскави реки

В мечтата искам да отида
Горещи пламъци в ръцете да държа
С вятъра, дъгата да издишам
И вечен дом да имам
някъде далече във безкрая

Алекс



"Купи ми за Коледа"

2014-12-03T00:23:28.217-08:00

Купи ми за Коледа ново сърце,
че старото вече е сдало багажа -
не трепва, не чувства и вече не ще,
дори и на мене, две думи да каже.

Лежи и не мръдва - същински мъртвец.
И никаква болка, и никакъв трепет...
Навярно, убила съм моя врабец -
от толкова чувства, мълчи ми повреден.

Купи ми за Коледа кошче с мечти -
купчинка от мохерни цветни кълбета.
Да имам с какво, когато вали,
да кърпя и да си наплитам небето.

Не искам големи - не са ми по ръст
(джудже си останах дори и в мечтите).
Мечти за човече по-малко от пръст,
което на по-невъзможни налита.

Купи ми за Коледа още живот,
че този кроих го погрешно - не стигна.
Все мислех, че имам от него, а то...
Надникна и свърши преди да премигна.

Купи ми за Коледа тези неща.
Нали ме попита какво да ми купиш?
Да, знам, че ги няма, но тези избрах.
Нали не очакваш да ревна за кукла?

Радост Даскалова