Subscribe: The Same Old Song
http://vlad-sun.blogspot.com/feeds/posts/default
Added By: Feedage Forager Feedage Grade B rated
Language: Bulgarian
Tags:
Rate this Feed
Rate this feedRate this feedRate this feedRate this feedRate this feed
Rate this feed 1 starRate this feed 2 starRate this feed 3 starRate this feed 4 starRate this feed 5 star

Comments (0)

Feed Details and Statistics Feed Statistics
Preview: The Same Old Song

The Same Old Song



The book of life will open up for us and let us in...



Updated: 2016-09-12T05:35:33.817-07:00

 



Oh, poetry...

2011-12-19T06:25:22.338-08:00

Robin Williams (as John Keating, a teacher) at the movie Dead Poets Society (1989)

(image)
(image)
(image)

---

“Gather ye rosebuds while ye may. [ Old time is still a-flying ]” – The Latin term for that sentiment is “Carpe Diem”. Ye all know what it means...




Творческата грешка

2011-12-19T06:10:43.553-08:00

   Gianni Rodari — La Grammatica della Fantasia (Introduzione all’arte di inventare storie), 1973   Ако кажем, че от една грешка на езика може да се роди цяла история, няма да съобщим нищо ново. Ако аз пиша на машината си някаква статия и изчукам на клавишите „Лампония“ (lampone — малина) вместо Лапония (Лапландия), ето че ще бъде открита нова страна — дъхава и гориста. Ако посегна към специалната гума и изтрия тази страна от географската карта на възможния, още недооткрит свят — ще бъде наистина жалко. По-добре ще бъде да я кръстосам надлъж и шир като истински турист фантаст.   Ако детето напише в тетрадката си „l’ago di Garda“ (иглата Гарда) вместо „Lago di Garda“ (езерото Гарда), аз трябва да избирам: или грабвам червено-синия молив и поправям грешката, или приемам това като подсказване при трудна задача, следвам го и измислям историята и географията на тази толкова важна игла, която е отбелязана дори върху картата на Италия. Интересно дали Луната ще се отразява върху нейния връх или върху нейното ушенце? И няма ли Луната да си убоде носа?…   Великолепен пример за творческа грешка може да се намери според Томпсън в „Пепеляшка“ на Шарл Перо. Пантофката отначало трябвало да бъде от „vair“ (вид сивопепелява кожа) и само поради една щастлива грешка е станала от „verre“, тоест от стъкло.   Стъклената пантофка, разбира се, е много по-необикновена от някакво си кожено чехълче, тя е и много по-съблазнителна, макар че произхожда от езиков каламбур или от грешка при преписването.   Правописната грешка, ако добре се взрем в нея, може да стане повод за много забавни и поучителни истории, често нелишени от идеологическа подплата, както сам съм се опитал да го покажа в моята „Книга на грешките“. Itaglia (Италья), написана с буква „G“ по средата, вместо Italia (Италия) не е само ученическа волност. Съществуват наистина типове, които крещят и дори скандират в хор I-ta-glia(И-та-лья) с тази отвратителна „G“ в повече, която отвътре кънти с националистическо, дори с фашистко звучене. Италия няма нужда от една буква повече, но от честни и порядъчни люде и най-вече от умни революционери.   Ако от всички думи на италианския речник изчезне „H“, буквата, която децата най-често изпускат, когато пишат, могат да възникнат интересни сюрреалист[...]



За да имаш любима представа за всичките мои желания…

2011-12-19T06:14:08.256-08:00

От Пол Елюар

_____

За да имаш любима представа за всичките мои желания

разпали свойте устни в небето на думите като звезда

и целувките в живата нощ и браздата

на ръцете ти около мен.

 

Като пламък победен

непрестанно сияят в света

мойте сънища скъпа.

 

А когато те няма до мен

аз сънувам че спя аз сънувам че спя и сънувам.

жена с прасци от нежната сърцевина на бъза

жена със стъпала оставящи по пясъка следи

със стъпала две връзки ключове с пети на докери

                                                                в пристанищната кръчма

жена с източен врат едва покълнал ечемик

и с гърло Златна долина за срещи

дори в леговището на пороя

жена с гърди от мрак

с гърди къртичини покрай морето

и тигли с разтопен рубин

гърди видение на росна роза

жена с корем като ветрилото разгърнато на дните

с корем заоблен исполински нокът

и гръб политнала нагоре птица

о гръб живак

о гръб от светлина

и с тил от гладък камък и от овлажняла креда

от полета на чаша току-що изпита

и с ханшове извити лодки

изваяни от блясък и перата на стрела

от дългите пера на бял паун

о ханшове везна успокоена

жена със задник пясъчник и азбест

жена със задник като гръб на лебед

жена със задник като пролет

жена със секс от перуника

жена със секс врата на златна мина птицечовка

жена със секс от алга и бонбони старовремски

жена със секс от огледало

жена с очи набъбнали от сълзи

очи с лилави свитки от оръжия старинни

                                                        и стрелки магнитни

жена с очи като савана

жена с очи вода за жадния затворник

жена с очи горичка тръпнеща под екота на брадвата

очи либела пълна не с вода трептяща само

                                                        но и с въздух огън и земя.








A Surrealist Manifesto

2010-10-25T14:44:09.912-07:00

With regard to a false interpretation of our enterprise, stupidly circulated among the public, we declare as follows to the entire braying literary, dramatic, philosophical, exegetical and even theological body of contemporary criticism:

1. We have nothing to do with literature; but we are quite capable, when necessary, of making use of it like anyone else.
2. Surrealism is not a new means or expression, or an easier one, nor even a metaphysic of poetry. It is a means of total liberation of the mind and of all that resembles it.
3. We are determined to make a Revolution.
4. We have joined the word surrealism to the word revolution solely to show the disinterested, detached, and even entirely desperate character of this revolution.
5. We make no claim to change the mores of mankind, but we intend to show the fragility of thought, and on what shifting foundations, what caverns we have built our trembling houses.
6. We hurl this formal warning to Society; Beware of your deviations and faux-pas, we shall not miss a single one.
7. At each turn of its thought, Society will find us waiting.
8. We are specialists in Revolt. There is no means of action which we are not capable, when necessary, of employing.
9. We say in particular to the Western world: surrealism exists. And what is this new ism that is fastened to us? Surrealism is not a poetic form. It is a cry of the mind turning back on itself, and it is determined to break apart its fetters, even if it must be by material hammers!

Bureaus de Recherches Surrealistes,
15, Rue de Grenelle




Fountains in The Rain

2010-10-19T11:59:36.457-07:00

The boy was tired of walking in the rain dragging the girl, heavy as a sandbag and weeping continually, around with him.A short while ago, in a tea shop in the Marunouchi Building, he had told her he was leaving her. The first time in his life that he'd broken with a woman!It was something he had long dreamed of; it had at last become a reality.It was for this alone that he had loved her, or pretended to love her; for this alone he had assiduously undermined her defenses; for this alone he'd furiously sought the chance to sleep with her, slept with her -- till lo, the preparations were complete and it only remained to pronounce the phrase he had longed just once to pronounce with his own lips, with due authority, like the edict of a king: “It's time to break it off!” Those words, the mere enunciation of which would be enough to rend the sky asunder… Those words that he had cherished so passionately even while half-resigned to the impossibility of the fact… That phrase, more heroic, more glorious than any other in the world, which would fly in a straight line through the heavens like an arrow released from its bow… That spell which only the most human of humans, the most manly of men, might… In short: “It's time to break it off!” All the same, Akio felt a lingering regret that he'd been obliged to say it with such a deplorable lack of clarity, with a rattling noise in the throat, like an asthmatic with a throatful of phlegm, which even a preliminary draft of soda pop through his straw had failed to avert. At the time, his chief fear had been that the words might not have been heard. He'd have died sooner than be asked what he'd said and have to repeat it. After all, if a goose that for years had longed to lay a golden egg had found it smashed before anyone could see it, would it promptly have laid another?Fortunately, however, she had heard. She'd heard, and he hadn't had to repeat it, which was a splendid piece of luck. Under his own steam, Akio had crossed the pass over the mountains that he'd gazed at for so long in the distance. Sure proof that she'd heard had been vouchsafed in a flash, like chewing gum ejected from a vending machine. The windows were closed because of the rain, so that the voices of the customers talking around them, the clatter of dishes, the ping of the cash register clashed with each other all the more violently, rebounding subtly off the clammy condensation on the inside of the panes to create a single, mind-fuddling commotion. Akio's muffled words had no sooner reached Masako's ears through the general uproar than her eyes -- wide, staring eyes that seemed to be trying to shove her surroundings away from her thin, unprepossessing features --opened still wider. They were no longer eyes so much as an embodiment of disaster, irretrievable disaster. And then, all at once, the tears had burst forth.There was no business of breaking into sobs; nor did she bawl her head off: the tears simply gushed, expressing nothing, and with a most impressive force. Akio naturally assumed that waters of such pressure and flow would soon cease. And he marveled at the peppermint freshness of mind with which he contemplated the phenomenon. This was precisely what he had planned ~ worked to encompass, and brought to reality: a splendid achievement, though admittedly somewhat mechanical.It was to witness this, he told himself again, that he had made love to Masako he, who had always been free from the dominance of desire.And the tearful face of the woman now in front of him -- this was reality! A genuine forsaken woman -- forsaken by himself, Akio! Even so, Masako's tears went on for so long with no sign of abating that the boy began to worry about the people around them. Masako, still wearing her light-colored raincoat, was sitting upright in her chair. The collar of a red blouse showed at the neck of the coat. She looked as though set in her present position, with her hands pressed down on the [...]



странна ?

2010-09-18T10:30:59.141-07:00

   Тази странна любов, тази дълга любов и внезапна.
   Първа капчица дъжд… Във врата… Под яката ми… Капна.
   Предизвестие някакво… Иде буря… Далечният тътен…
   Тази тайна любов… Без надежда… Без вятър попътен.
   Връхлетя върху нас… Поумнели… Цинични… И грешни…
     И ни шашна… Уби ни… Направи ни луди… И смешни…

      - Н.Йорданов, 2010



circle, or ring

2010-07-20T15:58:51.123-07:00

   Буреш измъкна някъде от ъгъла на осмицата пакет книжки, привързани с канап, и щом се оказваше удобен момент, започваше да чете на глас. За първи път това стана, когато Вашек по време на вечерята възбудено разказваше как през деня тигрите и лъвът едва не се сбили; Гамбие ги упражнявал за общия номер, но този път старата вражда между двете животни избухнала и ако не били там гледачите с прътовете, щяла да се лее кръв. Хората от осмицата разговаряха за ненавистта, която цари между някои хищници, и Буреш изведнъж и спомни, че за това има прочута поема. И той се изправи и започна звучно да декламира:Хержман от Бубно беше юнак,майстор прочут при двора на краля...   Патетичната му декламация предизвика най-напред снизходителна усмивка, но изведнъж всички станаха сериозни и заследиха поетичния разказ с професионален интерес:Хержман, страх не познал до днес,но истинския лов на прагът,язди сам през мрачния леси зверовете от него бягат.пантерата гонейки, тойотдалечи се от свойта свита;коня му спира в непокой,шум и до Хержман вече долита.Бързо пришпорва коня натам,който, обзет от ужас, цвили,стига и вижда: лъв се бори самс два тигъра във бой непосилен.„На един срещу двама помогни!” – казва и копието си хваща,преди да го зърнат, отстранив единия тигър го запраща.Скача от коня за люта сеч,ала преди да е докосналдругия тигър с тежък меч,с лапа лъвът го беше проснал.Става, отърсва грива той,целия в кървави пръски свети;благодарен на защитника свой,легна му укротен в нозете.   На това място Малина се размърда. Имаше навярно някакво възражение, но почака да види какво ще стане накрая. Всички изслушаха как Хержман превързал лъва и как той вървял подире му чак до градските порти и как после живели в Чехия, докато рицарят починал и лъвът „страхотно ревял, от жал не ял, не пил, на третия ден умрял”.   – Е, Хонзо, хубаво ни го каза – похвали Малина буреш, – но мене не ми се вярва, че лъвът е легнал в краката му. Всичко може, но това – не.   – А защо пък не? – защитаваше Буреш въображението на Симеон Махачек. – От благодарност...   – Не е легнал – завъртя глава Малина. – То се знае, че няма да зареже току-така тигъ[...]



mistake me for a snake

2010-05-20T15:43:28.319-07:00

(image)
(image)



- Утопия

2010-03-17T14:56:22.534-07:00

…На 6 Юли 1535 г. Томас Мор, бивш канцлер на Англия, със вдигната гордо глава сам се изкачил на ешафода, разменил шеговити думи с кралския палач и сложил главата си върху дънера, за да бъде отсечена, по обвинения във предателство и измяна. Твърди се, че кралят бил готов да го пощади, но той със ирония отхвърлил направените му предложения. Така завършва животът на даровития хуманист и автор на една от най-прочутите и най-привлекателни от всички социални утопии през вековете, роден в Лондон на 7 Февруари 1478 г. / канонизиран от Папа Пий XI - 19 Май 1935 …следва, по Utopia на Thomas More : превод от латински Александър Милев, 1984 изд. Народна Култура …„Да предположим, че съм при френския крал и участвувам в неговия съвет. На едно от най-секретните заседания под председателството на самия крал в кръга на най-умните люде разпалено се разисква по какъв начин и с какви машинации кралят може да задържи Милано и да присъедини към себе си онзи, склонен към отделяне Неапол, после се разисква как може да разруши Венеция и да се подчини цяла Италия, да покори под своя власт Фландрия, Брабант и най-после цяла Бургундия, а освен тях още и други народи, до чиито царства той отдавна напада мислено. И ето изведнъж един съветник предлага да се сключи мир с венецианците за толкова време, колкото да бъде изгоден за краля. Той сам да им съобщи своите планове и дори да остави част от плячката си при тях, за да я получи обратно, след като работата бъде свършена според уговореното. Друг съветник предлага да се сключи мирен съюз с германците, трети пък да бъдат умилостивени швейцарците с пари, четвърти говори, че божествената воля на негово императорско величество трябва да бъде умилостивена със злато като жертвено приношение; пети намира за добре да се уредят работите с царя на арагонците и да му се остъпи като залог за мира Наварското царство, което не му принадлежи; шести мисли, че кралят на Кастилия трябва да бъде подмамен с някаква надежда за роднинство чрез брак и че някои от неговите придворни трябва да привлечем на своя страна чрез редовна ежегодна заплата. Най-трудният въпрос е как да се постъпи с Англия. Във всеки случай трябва да се прег[...]



- and I try and I try and I try...

2010-03-17T15:00:44.479-07:00

..A philosopher went into a closet for ten years to contemplate the question, What is life? When he came out, he went into the street and met an old colleague, who asked him where in heaven's name he had been all those years.
.."In a closet," he repied. "I wanted to know what life really is."
.."And... have you found an answer?"
.."Yes," he replied. "I think it can best be expressed by saying that life is like a bridge."
.."That's all well and good," replied wistfuly the colleage, "but... can you be a little more explicit? Can you tell me how life is like a bridge?"
.."Oh," replied the philosopher after some thought, "maybe you're right. Perhaps life is not like a bridge."


---



Някъде по света и сега тътне буря...

2010-03-17T14:58:40.652-07:00

« Откровението идва от дребните, а не от значителните неща. Значителнитенеща са свързани винаги с драматични жестове и изкушението да излъжеш… »..следва: с корекции по Триумфалната арка на Ерих Мария Ремарк ..– Вчера идвах.....– Идва ли? – Равик не мръдна...– Да...Той помълча. Изведнъж нещо в него се прекърши. Какво дете е бил! Да чака или да не чака? Глупава комедия с човек, който не прави комедии...– Нямаше те.....– Да, нямаше ме...– Знам, че не трябва да питам къде си бил...– Да...Тя се освободи от прегръдката му и каза с променен тон:..– Искам да се окъпя. Студено ми е. Мога ли по това време? Или ще разбудя целия хотел?..– Не разпитвай за последиците, ако искаш да успееш – усмихна се Равик. – Иначе никога няма да успееш...– Правилно...Тя отиде в банята и пусна водата. Равик седна до прозореца и извади кутия цигари. Над покривите навън сияеха червеникавите отражения на града, над който снегът тихо се сипеше. Едно такси изрева на улицата. Хризантемите се белееха на пода. На дивана имаше вестник. Донесъл го бе вчера. Безредици по чехословашката граница. Сражения в Китай. Ултиматум. Свалено правителство. Той взе вестника и го бутна под цветята...Жоан излезе от банята. Беше топла и клекна на пода, сред цветята, до него...– Къде беше нощес? – попита тя...– Наистина ли искаш да знаеш? – попита, като й подаде цигара.. – Да...Малко се поколеба и после допълни:..– Бях тук и те чаках. Но помислих, че няма да дойдеш и затова излязох...Жоан бе изпълнена с очакване. Цигарата й светна и угасна отново в тъмнината...– Това е всичко – каза Равик...– И после отиде да пийнеш нещо?..– Да.....Жоан се обърна и го погледна...– Равик – попита тя, – затова ли излезе наистина?..– Да...Тя сложи ръце на коленете му. През халата почувства топлината й, нейната {…} и изведнъж му се стори, че са принадлежали отдавна един на друг и че Жоан се е върнала отново при него...– Аз идвам при теб всяка вечер, Равик. Нима не знаеше снощи, че ще дойда. Или излезе, защото не искаше да ме видиш?..– Не...– Можеш спокойно да ми кажеш, когато не искаш вече да ме виждаш...– Щях да ти кажа...– Не беше ли това причината?..– Не, наистина не беше...– Тогава съм щаст[...]



- and so it is, each day...

2009-11-12T15:49:39.877-08:00

...Terry Pratchett - Night Watch © 2002, Doubleday...Ваймс пак се качи на барикадата. Градът зад нея отново бе притьмнял, само тук-там се процеждаше светлина през затворен капак на прозорец. В сравнение с тази гледка улиците на Републиката бяха облени в светлина....Магазините отвъд щяха да чакат след няколко часа доставки, които нямаше да получат. Властите не можеха да изтърпят това. И в най-добрите времена град като Анкх-Морпорк е само на две хранения от пълния хаос....Всеки ден може би стотина крави умираха за Анкх-Морпорк. Както и стадо овце, една кочина свине и само боговете знаеха колко патици, кокошки и гъски. Ами брашното? Бе дочул, че употребяват по осемдесет тона заедно с горе-долу същото количество картофи и двайсетина тона херинга. Не толкова искаше да знае тези факти, но започнеш ли да разплиташ вечните задръствания по улиците, няма как да не ти ги поднесат....Всеки ден за този град се снасяха четирийсет хиляди яйца. Всеки ден стотици, не – хиляди каруци, кораби и шлепове се стичаха към града с риба, мед, стриди, маслини, змиорки и омари. И като се замислеше за конете, теглещи всичко това, за вятърните мелници… както и за докарваните всеки ден вълна, платове, тютюн, подправки, руди, дървесина, сирене, въглища, мас, лой, сено – ВСЕКИ ПРОКЛЕТ ДЕН…...И то сега. Във времето, от което се пренесе, градът беше двойно по-голям…...Върху тъмния екран на нощта Ваймс си представи Анкх-Морпорк. Не град, а процес, тежест върху света, която изкривяваше земите на хиляда километра оттук. Хора, които никога нямаше да го зърнат през живота си, въпреки това прекарваха живота си в работа за града. Хиляди и хиляди зелен декари бяха част от него, горите – също. Той засмукваше и поглъщаше…...…и даваше в замяна тор от оборите си, сажди от комините си, стомана, тигани и всички инструменти, с които се произвежда храната. Също храни, мода, идеи, интересни пороци, песни и знания, а и нещо, което, видяно на подходящо осветление, можеше да се нарече цивилизация. Ето какво означаше цивилизацията – градът....Дали още някой наоколо мислеше за това?...Много от стоките пристигаха през Лучената порта и Тромавата порта, в [...]



- не можех да откъсна очите си от теб...

2009-10-20T15:13:46.806-07:00

..по Владимир Г. Короленко – Слепият музикант © „Художественная литература” Москва, 1953-54..{…} Но изведнъж тя освободи ръката си и слепият отново се учуди: девойката се смееше...– Колко съм глупава! Защо ли пък плача?..Тя избърса очите си и след това заговори с развълнуван и ласкав глас:..– Не, нека бъдем справедливи: и двамата са добри!... И това, което говореше той сега, е хубаво. Но нали то не се отнася за всички...– За всички, които могат – каза слепият...– Какви глупости! – отговори тя ясно, макар че в гласа й заедно с усмивката още се долавяха неотдавнашните сълзи. – Ето, нали и Максим е воювал, докато е могъл, а сега живее както може. Е, и ние.....– Не казвай ние! Ти си съвсем друго нещо...– Не, не съм друго...– Защо?..– Защото... Ами защото нали ти ще се ожениш за мен и значи нашият живот ще бъде един и същ...Пьотър спря изумен...– Аз?... За теб?... Значи ти ще се омъжиш... за мен?..– Ами да, да, разбира се! – отговори тя бързо и развълнувано. – Какъв си глупав! Нима никога не ти е минавало това през ума? Ами че то е толкова просто! За кого ще се ожениш, ако не за мен?..– Разбира се – съгласи се той с някакъв странен егоизъм, но веднага се сепна. – Слушай, Веля – заговори той, като я хвана за ръка. – Там преди малко казваха, че в големите градове момичетата учели всичко, пред теб също би могъл да се открие широк път... А аз.....– А ти какво?..– А аз съм... сляп! – завърши той съвсем нелогично...И отново си спомни детството, тихия плясък на реката, запознаването си с Евелина и горчивите й сълзи, когато чу думата „сляп”... Той почувствува инстинктивно, че сега пак й причинява същата рана, и спря. Няколко секънди минаха в мълчание, само водата тихо и галещо бълбукаше в бента. Евелина съвсем не се чуваше, сякаш беше изчезнала. Наистина лицето на девойката трепна, но тя се овладя и когато заговори, гласът й звучеше безгрижно и шеговито...– Та какво, като си сляп? – каза тя. – Нали ако някое момиче обикне сляп, ще трябва и да се омъжи за него... Винаги е така, какво да правим?..– Обикне... – съсредоточено повтори той и веждите му се свиха: вслушваше се в новите за него звуци на непозната дума.[...]



- Староверци от XVIII в.

2009-10-13T14:58:53.474-07:00

.по Олга Токарчук – *Бегуни / изд. Весела Люцканова / пр. от полски: Силвия Борисова, библиотека Лик...Когато тръгвам на път, изчезвам от картите. Никой не знае къде съм. В точката, от която съм тръгнала, или в точката, към която отивам? Има ли някакво „между”? Не съм ли като онзи загубен ден, когато се лети на изток, и спечелената нощ, когато се лети на запад? Дали и за мен е валиден законътм с който се гордее квантовата физика – че частицата може да съществува едновременно на две места? Или друг, за който още не подозираме и който още не е доказан – че може да не се съществува двойно в едно и също място?...Мисля, че тези като мене са много. Изчезнали, отсъстващи. Изведнъж се появяват в терминалите за пристигащи и започват да съществуват от мига, в който служителите удрят печат в паспорта им или когато на рецепцията в някой хотел любезно им връчват ключ. Сигурно вече са открили своята неустойчивост и зависимост от места, времена на деня, от език или от град и климата му. Променливост, мобилност, илюзорност – именно това означава да бъдеш цивилизован. Варварите не пътуват, те просто вървят към целта или извършват нападения....Така мисли и жената, която ме черпи с билков чай от термоса си, докат двете чакаме автобуса от гарата за летището; ръцете й са нашарени с къна, сложни плетеници, които с течение на времето стават все по-неясни. Когато се качваме, ми изнася лекция за времето. Казва, че уседналите, земеделските племена предпочитат удоволствието на кръговрата, в чието време всяко събитие неотклонно се връща към началото си, свива се като зародиш и повтаря процеса на съзряването и смъртта. Обратно на номадите и търговците: тръгвайки на път, те е трябвало да да си измислят друго време, по-подходящо за пътуване. Това е линейното време, доста по-полезно, защото е мяра за постигането на целта и нарастването на лихвените проценти. Всеки момент е различен и никога не се повтаря, значи трябва да се рискува и да се гребе с пълни шепи, да се живее и използва мигът. Всъщност обаче, това е горчиво откритие – когато промяната във времето е необратима, з[...]



- dry and dusty

2009-09-23T12:31:11.160-07:00

(image) „За мюсюлманите тълкуването на думата ширк въплъщава в себе си всичко онова, което за християните означават в общо приетите смисли идолопоклонничеството и многобожието. Докато най-тежкият и най-непростим грях според свещените думи на Корана е да приемеш или да признаеш присъствието на други божества освен Аллах. В този смисъл, за да не се подведе човек, или да не се подлъже без да иска дори, от встъпване в този грях, във ислямското изкуство се забранява изобразяването не само на Аллах, но и на многообразието от други живи същества. Така тази доктрина, че нищо в света няма изначално съществуващи форми и образ, а само Бог притежава свое постоянно битие, провокира творците в арабския свят да създават и да развиват абстрактно по чужди представи изкуство. Тяхната логика и постройка за ред и теория във Вселената се натрупва в пъстър и самобитен образец на подредба в калиграфията и мозайките. Онова, което някой с лека ръка би приел за творческо ограничение, се превръща в източник на богатство и пъстрота. Ислямските художници са избрали геометрията за свой посредник между духовния и материалния свят, създавайки математическо уравнение на съвършенството. Геометричните фигури и тяхната честа повтаряемост стават основата, върху която започват да доизграждат не само свещените символи, но и с безкрайно старание да подреждат главозамайваща плетеница от многоъгълници в съвършена симетрия.”



Паноптикум (част 2)

2009-06-07T14:58:20.223-07:00

(продължение на интервюто от част първа)Уж има свобода на медиите, а трите основни телевизии излъчват риалити.АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: А, това е друго. Това означава, че хората не са свободни. Хората не живеят свободно, въпреки че имат възможност да живеят свободно, това ми казвате вие. Те са разменили златото на духа си за порнобоклуци. Това е вярно. В света има страшно интересни неща – Кант, звездите, микробите, ДНК, има Булгаков, има Маркес, има, каквото поискате. Вместо да се интересува от това, човекът пуска да гледа някакви потни шестима идиоти, които са се събрали в една стая, оригват се, пият бира. Защото той, човекът, разменя свободата на духа си срещу заболяването. Това е пак динозавърът. Тези хора желаят оглупяването си. Биг Брадър го има само защото хората го искат.НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Истина е, че 1989 освободи похот за пари и гламур, които още бушуват и надали скоро ще стихнат. Медията пое разпасания нагонен език на улицата, официализира го като дискурс на новата похот и пое курс към систематична деградация на националното въображение. Социалистическото приличие се разпиля, народът беше юрнат в порнографска посока. Азис му е майката. Вината на българските медии за състоянието на публичните нрави трудно може да се надцени. Нещастното българско гражданство ежедневно поглъща коктейл от приспивателни и малко стимуланти, за да спи и будува в ритъма на един вампиризиран живот. Случайни лица, дръпнати от улицата, без никакъв умствен и морален ценз, някои от тях корумпирани, се настаняват в телевизионните студия, за да манипулират беззащитната аудитория от ранните часове на деня в безобразен панибратски стил. Санирането на публичната екология предполага разправа с медийните босове и изхвърляне на чалгата.Какво очаквате от нация, която се храни с това?АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Вие отново ми казвате за силен елит, който може да води нанякъде. Който може да наложи познание. Аз ви казвам, това е отбраняващ се елит. Елит, който само следва гънките на динозавъра. Разберете, много по-страшно е. Мърдок не иска да показва Бри[...]



Паноптикум (част 1)

2009-06-07T14:40:02.307-07:00

За същността на властта. Интервю за L’EUROPEO от Калина Андролова със социологът Андрей Райчев и депутатът д-р Николай Михайлов.Фуко заиграва с картина на Магрит на която е изобразена лула, но е озаглавена Това не е лула. Мислите ли, че властта по подобен абсурден начин отрича своя абсолют.АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Аз мисля точно обратното. Никога в историята на света властта не е била по-слаба от сега. Всяка власт в досегашното общество, всеки елит изобщо се легитимира през вид превъзходство. Ланселот предизвиква някого пред тълпата. Убива го. И в това убийство се съдържа послание към всички останали: Аз убих този левент, та тебе ли, боклук! Оттук насетне ще вървиш след мен, ще слушаш, аз съм с най-голямата пишка, аз съм с най-голямата сила, аз знам всичко, бъди като мен, ако можеш, но не можеш! Това е универсалното послание на властта въобще. По времето, което изследва Фуко, когато властта се скрива и става окото, което ни наблюдава, тя започва да деградира, но продължава да бъде силното, могъщото, превъзхождащото. Елитът в същността си превъзхожда масата. Погледнете сегашноте Ланселоти - Кириаку и Мърдок. Тяхното сражение не е за това кой да докаже превъзходство над хората, а кой ще достави най-голямо удоволствие на тълпата. Кой ще може по така да я почеше, по да й е интересно, по да й е забавно. Елитът е престанал да черпи енергия от своето силово превъзходство, а събира гигантско количество консуматори, които доброволно идват със своите пари, които са парите с главно П изобщо. Така че никога не сме имали по-слаб елит от сега. Елит, който се държи само на картинки. Който не е в състояния да отправи критичен или мобилизиращ текст. А Ланселот отправя само критични и мобилизиращи текстове. Критични - вие сте боклуци, и мобилизиращи - след мен, момчета, да бием германците. Нито един от двата текста не може да отправи елитът в момента. Има гигантско обръщане. Силата е на страната на консуматора. Представете си, че всеки човек на планетата може да изхарчи определено количество пари. Общата съвкупност на този к[...]



...sois belle et tais-toi

2009-05-15T14:33:46.163-07:00

......-- избрано от Les cerfs-volants по *Gary, Romain @ Editions Gallimard, 1980....de celle qu’il nommait sa douseur angevine....sur la corde vibrante erre l’ame divine....quand l’angoisse d’amoure etreint son coeur trouble...{…} Лятото започваше да добива тъжен вид. Само облаци и мъгли; слънцето едва надзърташе иззад линията на хоризонта; боровете притихнаха; клоните им се схващаха от морската влага. Настъпваше сезон без вятър, който очаква бурите на равноденствието. Появиха се пеперуди, които преди не бяхме виждали, тъмнокафяви, сякаш от кадифе, по-големи и по-тежки от тези през лятото. Лила се притискаше в прегръдката ми и за пръв път чувствах, че наистина присъствам в мълчанието ́и....– Подготвям се за спомените – казваше тя....От всички часове на деня пет следобед бе най-лошият ми враг, защото въздухът ставаше прекалено хладен и пясъкът – прекалено влажен. Трябваше да станем, да се разделим, да се разкъсаме на две. Имаше един последен хубав миг, когато Лила загръщаше и двама ни с одеалото и се притискаше към мен по-силно, за да се стопли. Около пет и половина морето изведнъж остаряваше, гласът му ставаше дрезгав и сърдит. Сенките се спускаха върху нас с пясъка на мъгливите си криле. Една последна прегръдка и гласът на Лила издъхваше върху полуотворените ́и неподвижни устни; рзширените ́и очи изгубваха блясъка, сърцето ́и върху гърдите ми бавно притихваше. Бях достатъчно глупав, за да се чувствам горд със своята сила. Цялата тази суета изчезна, когато разбрах, че обичам Лила с любов, която не се вмества в никакви граници, нито се изчерпва със секса и че съществува едно измерение у двойката, което не престава да нараства за сметка на всичко останало....- Какво ще стане с теб, когато се разделим, Людо?...- Ще умра....- Не говори глупости....- Ще умирам петдесет, осемдесет години, не знам. Всички от семейство Фльори са доживели дълбока старост, затова можеш да си спокойна; ще се грижа добре за теб даже и след като си отидеш....{…} Замлъквах. Когато (Лила) продължаваше да „търси себе си”, намираше само мен. Мракът около нас се сгъстяваше; крясъкът на чайките ставаше толк[...]



„mes moindres soupirs se métaphysiquent...”

2009-02-05T21:52:34.118-08:00

... ...по Harper Lee - To kill a mockingbird © J.B.Lippincott Co. Philadelphia & New York 1960...- Най-напред – каза той – ако успееш да научиш един съвсем прост номер, Скаут, ще се спогаждаш много по-добре с всякакви хора. Никога не можеш да разбереш един човек, докато не обмислиш нещата от неговата гледна точка......- Как така, сър?...- ...Ей така, докато не влезнеш в неговата кожа! […]...- Мистър Юел не бива да върши такива неща......- Вярно, че не бива, но той никога няма да се поправи. Ти ще упрекнеш ли заради това децата му?...- Не сър – измърморих аз и направих последен опит: - Но ако продължа да ходя на училище, ние вече никога няма да можем да четем......- А това силно те огорчава, нали?...- Да, сър....Когато Атикус погледна надолу към мене, видях на лицето му оня израз, който винаги ме караше да очаквам....- А ти знаеш ли какво значи компромис? – попита ме той...- Да се заобикаля законът ли?...- Не, да се постигне споразумение чрез взаимни отстъпки. Ето как става това – продължи той, - ако ти отстъпиш пред необходимостта да ходиш на училище, ние ще продължим да четем всяка вечер, както досега. Съгласна ли си?...- Да, сър!...- Нека считаме споразумението за постигнато, без обикновените формалности – избърза да каже Атикус, като видя, че се готва да плюя....Аз отворих предната врата и Атикус добави:...- Между другото, Скаут, по-добре ще бъде да не споменаваш в училище нашето споразумение....- Защо?...- Страх ме е, че нешите действия ще бъдат посрещнати със значително неодобрение от по-горните учебни власти....Джем аз бяхме свикнали с езика на завещанията и кодексите, които употребяваше баща ни, и винаги имехме право да прекъснем Атикус, за да ни бъде обяснено нещо, което не разбирахме....- Моля, сър?...- Никога не съм ходил на училище – поясни той, - но ако кажеш на мис Каролайн, че четем всяка вечер, предчувствам как тя ще се нахвърли срещу мене, а пък аз съвсем не искам да се нахвърля върху мене....Цялата вечер ние с Джем припадахме от смях, защото Атикус невъзмутимо ни чете един дълъг разказ за някакъв човек, който стоял върху един стълб без[...]



На непокорните – не прощават.

2009-01-08T20:30:31.427-08:00

по Вера Морозова - Мост вздохов © Москва, 1972

- А вие как сте със социалистическите идеи? – Старчето шумно се изсекна в копринената кърпичка.
- Четох литературамадам Стал и Жорж Санд. – Людмила Николаевна отговори много сериозно. – В Париж станах голяма поклонничка на женската еманципация.
- Всичко това: еманципацията, социологията – не са опасни, но само в известни граници. – Старчето предупредително вдигна пълната си ръка и с тайнствен шепот добави: - На младини бях лавровист. Да, да последовател на Лавров. Напълних си главата с книги, за нещастие, намираха се в домашната библиотека и започнах да се готвя за революционер. Реших преди всичко “да унищожа корените” и избягах от къщи, след това се заех с “подготовката”. Работех много усърдно. Започнах със системата на Кант-Лаплас, както се полага, после от астрономията преминах към физиката, по-нататък трябваше да изуча химията, физиологията и едва след като обогатя познанията си с тези науки, щях да се заема със социализма. Но не ми стигнаха сили – не ми вървеше с книгите, всичко ме плашеше, отвращаваше. Спасението дойде неочаквано. Една вечер прочетох в Бакунин много интересно съждение, че повечето от тези, които на младини са били крайни революционери, с течение на времето стават все по-умерени, а като поостареят – даже реакционери... Представяте ли си! Това бе написал самият Бакунин, когото боготворях, както и Лавров. Поразмислих, поразмислих и реших: защо са всички тези мъдрувания. Като все едно, ще повториш живота на баща си? От шлосерската работилница се върнах у дома при родителите си, поисках прошка... Майка ми, щастлива, ме награди щедро с пари и ме пусна в Париж, а в библиотката окачи портрета на Бакунин.
- Значи, Вие сте от реакционерите? – студено попита Людмила Николаевна, като почукваше с лъжичката по тънкия край на чашата. – Съдя за това по възрастта ви.
- Е, чак реакционер! – хихикна старчето в клинообразната си брадичка. - Просто от здравомислещите. Преживяното ми помогна да се отнасям снизходително към младежките увлечения.

Людмила Николаевна загуби интерес към разговора. Гледаше през прозореца, заслушана в потракването на колелата. Колко много такива разсъдително-снизходителни, а всъщност просто страхливи хора има в Русия! На младини пошумят, поперчат се, пожонглират с революционни фрази, а след това хукват към тъй наречения здрав разум. И така човек се превръща в обикновен еснаф, а светите пориви, засрамен, отдава на греховете на младостта...

---
edit in progress...



Външните сили.

2009-01-08T20:31:03.315-08:00

...по Anna Seghers [+] – Die Sebte Kreutz © Aufbau Verlag, Berlin u. Weimar...“Ако вратата е заключена – мина му през ума, - всичко е свършено!”...Вратата беше заключена. Но какво означаваше една врата за човек с толкова бреме на раменете като неговото? Това е преграда за обикновените обстоятелства. Бързаше през дворовете, спря се да си отдъхне пред една външна порта и се ослуша – тук все още всичко бе тихо. Издърпа резето. […] Отново забърза през лабиринт от малки улички. И сякаш пак се понесе като насън, някои места си бяха останали същите. Други бяха съвсем променени. Прекоси новия площад и навлезе в нови преки и пресечки – бе попаднал в друг район на града. Тук миришеше на пръст и на градини. Покатери се през една ниска ограда в някакъв кът, ограден с ниски храсти. Седна там и си пое дъх, после пропълзя още малко напред и се отпусна по гръб, защото силите му го напуснаха....А всъщност никога не бе мислил толкова ясно. Чак сега бе дошъл на себе си. Не само след бягството през прозореца. А откакто бе избягал от лагера. Колко ужасно голо бе сега всичко наоколо му и колко студено, и колко очевидна беше невъзможността да се спаси! Досега той бе вървял като по някаква принуда, която сам не можеше да обясни, като сомнамбул. Сега се бе робудил окончателно и видя къде се намира. Започна да му се вие свят и той се вкопчи в колоните. Досега се бе измъквал невредим, воден от онези сили, които водят само сомнамбулите и ги напускат веднага, щом се събудят. По този начин той дори може би щеше да успее да изведе бягството си до добър край. За жалост обаче сега бе съвсем буден, а само с напрежение на волята не можеше да върне предишното си състояние. Усети, че зъзне от страх, ала отново успя да се овладее макар че нямаше помощ отникъде....“И сега, и занапред, винаги ще се владея – втълпяваше си той, - и до последния си миг ще се държа достойно.”***...- Изглежда, ония си въобразяват всичко това – отново се намесва заварчикът, който се държи така, сякаш отново се е върнал сред близките си сл[...]



Les musees sont pornographiques

2009-01-08T20:32:52.906-08:00

За теб и мен. В буквален и преносен смисъл.Порнография е денят, който със мъка започва в 12 по обед. Имали сме ги много.Порнография е когато ти свършат цигарите. В 3 сутринта. А те чакат неотложни задачи от първо ниво.Порнография е да пушиш – но да отказваш тютюна. И то ежедневно. От утре – нали обещаваш?Порнография имаш предвид и тогава, когато едва разпознаваш себе си в огледалото.Порнография е да убиеш надежда. (убийството на чужди надежди се казва “егоизъм”)Порнография е когато на “свирката” казваш “фелацио”.Порнография е всяка “дръзка” фотография – само не и статистически.Порнография има в рекламните блокове, по обществените форуми и на корицете на списанията, които подпират кривото краче на масата ти. И моята също.Порнография е да настъпиш кучешкo л*йно. comédie noir.Порнография е цензурата, засегнала всичко свято и не/покварено.Порнография е “празният” звук в телефонната слушалка.Порнография наричаме това, което романтика нарича еротика.Порнография наричаме още това, или онова, което садиста намира за приятно.Порнография са мокрите обувки, скъсаните джобове и калното време.Порнография – още една от думите за “лош късмет”.Порнография освен всичко е обществената дезинтеграция, демографският срив и свинската пача.Порнография казват във “високите среди” на “ниското чукане”.Порнография е когато скъсаш презерватив и си замълчиш от суета.Порнография – състояние, не диагноза. Попитайте личния си лекар.Порнография на български език означава боклук. Преводът на думата обаче е друг.Порнография – културна аномалия, зараждаща се вследствие смяната на поколенията.Порнография има в напиращото лошо време, сварило те в деликатна и неизбежна ситуация, за която иначе нямаш готови алтернативи.Порнография е да мастурбираш скритом, докато гърбът ти се опира в този един, на блажено заспалото прелестно създание чийто поглед никак не ти се ще да срещнеш в момента.Порнография е да възклкнеш fuck! наместо коя[...]



all the small things: my episode

2008-08-25T16:06:34.139-07:00

...
написаното: преместено



Из “Завещанието на нищото”

2009-01-08T20:34:07.150-08:00

по Хенри Милър

...
(image)

Земята се върти с помощта на разпръснати във всички посоки сблъсъци. Сега...
оставам да чакам нищото върху честността на някога скитащата ми същност.


...- Вие ли сте Мистър Нищо?
...- Да? Работата е там, че не очаквах да сте полусляп. И не за първи път, повярвайте ми,
оставам възхитен от вас.
...- Мистър Нищо. Защо ви трябваше да продължите тази игра!?
(Сега той се беше замислил и прие предложената цигара)
Какъв изобщо си ти?
...- Няма защо да мислиш толкова. Трябва да ме измъкнеш от хилядите заключени стаи,
с които ме остави да се боря. Нищо! Нищо! Нищо!
...- Знаеш ли? Прекарах часове в разглеждане на миналото си.
Платната? Мислите. Самотата.
Той - Няма ги?!?
С всеки изминал ден затъмнението придобиваше изключителна красота, защото ги нямаше.
Но. Днес то изглежда толкова ужасно, че се страхувам да не би да е отишло твърде далеч.

...- О! Господин Нищо! Дайте ми частица от загадката!
Не, не, не ви обвинявам. Та аз се държах отвратително с вас.
Не е ли това съвпадение с този ужасен капан, в който се разпадам на парчета
защото никога не съм ви допускал преди в живота си.

...- Тръгвате? Още не съм започнал. Така значи.
Моля! Отключете само една врата.
Моля! Искам отново да творя. Само нея... до следващото ви внезапно появяване.
Утре? Още утре? Ще изчакам разбира се. Да! Благодаря. Благодаря... Спасете ме... Аз...
Той ми каза да бъда тук в 22:30 ч.

Часът е 21:00. Започнах да се разхождам из дългия светъл коридор.
Нямаше особен цвят - сега дори заприлича на парче хартия. Още веднъж стигнах
до вратата където беше/е/ще е заключено моето творчество, и... я отворих.
Година след затъмнението на Нищото Аз успях - и няма защо да го чакам по-вече.



Изкуството значи да даваш живот

2009-01-08T20:34:39.513-08:00

Jan Mens » La vie. Passionèe de Rambrandt (Interconinentale du Livre, Paris 1956) » excerpts:...- Когато тази постройка бе нова, тя имаше червени на цвят, дори твърде хубави тухли. И камъните бяха съвсем бели, точно каквито виждам изобразени от теб на статива. Спомням си ги много добре, ала сега всичко е станало... някак доста по-тъмно. Дори изхабено. Такива са те днес....- Виждате ли, ние съвсем ясно забелязваме неща, които мнозина не могат. И тази къща тук, и другата там, не мисля че са бездушни. Всичко се сменя, всичко живее, дори слънцето, дори облаците над нас. Обувките овехтяват, сезоните идват и отминават, значи живеят. Аз просто опитах да предположа какъв е бил някога този дом, в минало време....- Разбира се, ала нищо не бива да бъде изтъкнато прекалено. Било печатен такъв образ, картина или пък снимка: не бива да представляват инвентарен опис на купищата предмети; те някак разказват дадени чувства, лично вълнение. Ето защо това, което сега виждат очите ми съвсем не е лошо, но сполучливо, може би твърде почистено. Прекалено си се старал. Може би недостатъчно ясно желая да изразя онова, което искам да кажа. Възможно е да съм леко объркан, но знам, че нашата работа отива и по-далеч, много по-надалеч от някаква обикновена цветна повърхност, която е също, приятна за съзерцание. Ето, ще споделя нещо със теб. Преди много години, когато бях малък и аз мислех как всички предмети имат свой собствен живот; ярък, съзнателен. По-късно разбрах, че предметите, да речем една стара обувка, един кривокрак стол, каквото и да било, биха могли да живеят, но само чрез виждането на някой човек. И ако понякога ни наричат творци, то е именно за това, струва ми се. Иначе тази дума не би имала никакъв смисъл. Разбираш ли, изкуството значи да даваш живот. А той трябва да бъде даден по такъв именно начин, че другите хора, които не са автора собствено, да могат и искат да забележат преобразяването и да се трогнат от него до дълбината на сантимента....- [...]