Subscribe: Дневниците на зелените обувки
http://knopper.blogspot.com/feeds/posts/default
Added By: Feedage Forager Feedage Grade B rated
Language: Bulgarian
Tags:
Rate this Feed
Rate this feedRate this feedRate this feedRate this feedRate this feed
Rate this feed 1 starRate this feed 2 starRate this feed 3 starRate this feed 4 starRate this feed 5 star

Comments (0)

Feed Details and Statistics Feed Statistics
Preview: Дневниците на зелените обувки

Дневниците на зелените обувки





Updated: 2016-08-15T01:02:29.910+03:00

 



Intrinsically Beautiful / Intrusively Barbaric

2013-05-18T01:32:51.882+03:00


Когато наближиш 30-те и някои неща не са се променили досега, ти става ясно, че най-вероятно те такива ще си останат и за в бъдеще. Не е кой знае колко страшно, приемаш фактите и продължаваш. Всичко е наред, е, от време на време се замисляш, че е можело да бъде по друг начин, но нищо сериозно – просто светкавични моменти на слабост, които отшумяват бързо и после се връщаш към „нормалния“ си начин на живот. Но за съжаление невинаги е така безобидно. Понякога заразата се настанява по-трайно и започва бавно да се намества в подреденото ежедневие и да съсипва всичко. Това се нарича distract factor – най-големият бич на професионалиста.

Дистракт факторът сам по себе си не е нещо лошо. Всъщност е страхотен и вътрешно красив, но има смисъл само при определени обстоятелства. Те са свързани с понятието за „нормалност“ (все още я има слава Богу) и дистракт факторът играе положителна роля при този тип хора. Той ги „отвлича“ от нещо вероятно по-безсмислено и ги въвлича в една вътрешно красива спойка заради която съществува нашият свят.

За други обаче дистракт факторът е като вирус – закача се, когато най-малко очакваш, подчинява те и променя поведението ти. Отвлича вниманието ти към други аспекти и конфигурации, но тъй като те са невъзможни, си е чиста загуба на време. Ценно време за постигане на по-всеобщи и важни цели, но мисловният процес е до такава степен изкривен, че работата по постигането на тези цели е затруднена. Всъщност извършва се отрицателна работа – инвестираното CPU време никога няма да бъде възвърнато. Това е един брутално варварски начин да бъдеш разоръжен, разстроен, разсеян, объркан.

И защо е всичко това? Не разбра ли кукловодът, че за някои хора това не е полезно и ги разсейва от по-висши цели, които са си поставили… Не се ли изтърка играта с пращането на някоя душа, за да съсипва крехката стена на някоя друга… И как по дяволите може изобщо една душа да е красива и поради това да става зловредна?



Face/Off

2012-01-10T01:51:28.291+02:00

Винаги съм мислел, че едно от нещата, които умея добре, е да се поставям на мястото на другия. Да вляза в неговото положение, да видя неговите проблеми. Ясно е, че това не може да стане напълно, ако не си преживял същото, но все имам чувството, че все пак го умея повече от средностатистическия човек. Обикновено сам решавам, кога да се опитам да погледна през чуждите очи, но напоследък забелязвам натрапчивото чувство, че се притеснявам за проблемите на колегите си, с които работя.

Поставям се на тяхно място – 4 години назад:

Вече съм в четвърти курс. Всичките ми колеги работят и изкарват пари. Аз също работя във фирма заради парите – работата не е кой знае колко интересна, но колкото часа стоя, толкова ми плащат. Аз съм на 22. Имам приятелка, имам социален живот, имам кола, обичам да излизам с приятели, да купонясвам, да чувствам пулса на живота в себе си. Паралелно с това уча в университет и там късметът или случайността ме е събрала с интересни хора, с които правим интересни неща. Но там пари няма. Парите са в безинтересната работа. А аз искам да правя интересните неща. Не мога да правя и двете, защото заради едното няма да има време за другото. Но там няма и сигурност, че нещата ще се променят. А аз все пак съм на 22. Само веднъж ще съм на толкова.

Обмислял съм хиляди пъти какво да правя. Трудно е да взема решение. Вече изкарвам пари и съм нагласил живота си спрямо текущите ми доходи. И все пак го правя. Отказвам се от сигурния си доход, за да отдам времето си на една кауза, която не се знае какво ще донесе. Загърбвам облагите от финансовата сигурност, за да отдам времето си на хората, с които харесвам да работя и научавам много неща, защото те са ми повече от колеги. Но аз все пак съм на 22. Изкушенията са много, няма да ми е лесно. Може би пак ще трябва да ми помагат мама и тате. Не знам какво ще излезе. Но искам да опитам… в името на екипа и на успеха.

Това виждам през очите на моите колеги и не ми дава покой от известно време. Ако се върна 4 години назад в своята кожа ще видя, че нещата стоят по съвсем различен начин. Не са ми трябвали повече пари от символичните, които получавах на интересното, но финансово оскъдно място. Не съм имал нито едно от гореизброените неща. На тази възраст аз не бях на 22. Не знам на колко бях, но така и не я изживях. А героят, в чиято кожа влязох по-горе си я изживява. От тази възраст горе-долу се появява необходимостта от финансова стабилност и независимост. И ми е адски мъчно, че на интересното място не мога да ги предоставя. Няма да забравя думите на един от героите ни: Искам да знам, че мога да оставя 20 лева някоя вечер в ресторант без да се притеснявам, че с това ще затрудня родителите си.

Това са моите герои. Те направиха своите жертви в името на каузата. Това означава толкова много за мен. Не мога да гарантирам, че ще излезе нещо. Но съм длъжен да напрегна всеки мускул и мозъчна клетка, да положа всички възможни усилия. Дължа го на тях. За да може всеки един от нас да е в състояние да остави 20 лева в ресторант без да се затруднява…

И няма да има покой докато не направя необходимото. Или докато спре да ми пука. Но има непреходни ценности, за които просто не може да спре да ти пука…



Некадърният ръководител

2011-12-14T02:52:07.051+02:00

Преди 6 години започнах работа в ТУ-София с идеята и амбицията да се занимавам с управлението на ИТ инфраструктура. Това ми беше интересно, такава професия си бях избрал, това исках да правя. Интересно ми беше да работя с машини. Винаги се управляват по някакъв алгоритъм и резултатите в повечето случаи са предвидими.

Първите 4 години от този период работих сам. Да, имаше и други колеги, но истината е, че работих сам. Винаги съм смятал липсата на истински екип в тоя факултет като основен проблем и даже в един блог преди няколко години описах раздразнението си от липсата на организация поради това. Повечето неща и задачи ги правех сам и не се налагаше да обяснявам на никого нищо. Беше лесно. Да, имаше проблеми, но беше лесно…

От две години насам имам екип. Това са хора, които искат да работят С мен и всички заедно олицетворяваме една визия. Сега пак има проблеми. Но е трудно. Защо? Нали уж липсата на екипа беше главният проблем?

Оказа се, че организацията на този екип не е никак лесна задача. Не, че е моя работа да го правя – аз продължавам да обичам да работя с предвидимите машини. Но някак се очакваше от мен. Те го очакваха – да впрегна и канализирам усилията на всички, за да се получи движеща сила и да има реални резултати. Но си пролича, че не разбирам от тая работа и не мога да се справя. Сега имам екип и не знам какво да правя с него. Не мога да го организирам, не мога да го мотивирам, не мога да го ръководя.

Всеки греши, нормално е. Правил съм различни грешчици в работата си през годините. Но в импровизираната си роля на ръководител сгреших много. Това е моят голям гаф. Това е моят голям провал…




Правилно ли Ви разбрахме, г-н Мамалев?

2011-11-01T01:31:35.551+02:00

За таланта като човешки феномен сигурно може да се изговори много. Дали се раждаш с него или пък го развиваш, дали го има всеки един от нас или само избрани. Ако са избрани, по какъв критерий са „избирани“? Едно обаче е сигурно – това е една велика и осмисляща съществуването сила и когато някой успее да я озапти, тогава казваме, че е велик.

„Разбираш ли ме правилно“ е моноспектакъл, който имах удоволствието да гледам преди повече от 7 години, когато беше на сцена в театър „Сълза и смях“. И тогава, а и сега, когато го гледах отново в симпатичния арт клуб „Студио 5“, ми направи впечатление, че това представление прелива от енергия. Противно на законите на физиката, сякаш играта на Георги Мамалев генерираше енергия, която заливаше публиката с положителни емоции от една страна и зареждаше самия актьор с щастие и удовлетворение, че е толкова обичан. Е, все пак ако се замислим, сигурно физиците пак ще излязат прави, че нищо не се създава и не се губи, а само се превръща. Ако талантът му е потенциалната енергия, то чрез играта си той я превърна в кинетична, която струеше по време на цялото представление – част от нея ние погълнахме и се усмихнахме, а друга част отразихме, за да се усмихне и той. Затова и хора като него могат с чисто сърце да си признаят, че са щастливи. По-добра симбиоза между човек и човек ми е трудно да си представя. Дори в любовта все единият страда. Но това тук – дори и то е любов. Може би в по-висша форма.

Дали всички имаме по едно такова късче величие у нас, което чака да бъде открито и енергизирано? Дали всеки от нас може да бъде по-висш от това просто да съществува за себе си? Или пък тази чест се пада на избраните? И кои са тези избрани – онези, които са съумяли да открият това късче у себе си? А може би само някои го имат, а другите са просто заселници? Заселници, които цял живот търсят „конвертора“. Остава ни надеждата, че някой ден ще го намерим и няма да е прекалено късно.

Респект, г-н Мамалев. И благодаря за енергията…



Кой е той?

2011-10-23T00:41:47.502+03:00

Пролетта и лятото се отразиха благоприятно на личностните ми проблеми, с които занимавах многобройната си аудитория преди почти година. Не, че ги реших, за съжаление. Просто най-вероятно бяха натикани в някой тъмен ъгъл на съзнанието, където макар и временно можех да се отърва от натрапчивото им присъствие.

Все пак дори и да изникнат отново, мисля, че няма да е толкова зле, колкото беше. Приех факта, че съм такъв и че не мога да се държа като останалите. Приех емоционалната затвореност като част от моята индивидуалност. Това обаче не означава, че ми харесва. Мисля си, че има друг човек под тази представителна обвивка. Дали е по-добър или по-лош, дали е по-луд или пък съвсем нормален… как да разбера? Не знам, само знам, че ако не се чувстваш добре, значи има нещо неестествено, което пречи. Има проблем и той най-вероятно е психологически. Ако не успея сам да го извадя на повърхността, може би ще трябва специализирана помощ. Защото не съм живял и половин живот още (предполагам) и ако ще продължаваме в същия дух, се виждам в много неприятна светлина идните години. Непонятно ми е защо е толкова сложно да откриеш себе си. Знам, че при много хора е проблем, но при мен суперегото до такава степен е изолирало всичко останало, че просто не мога да видя човека отвътре. А той може би е нормален, пълноценен член на човечеството, социален и забавен, дори готин? Би било разхищение ако оставим на оня сноб да не му позволи да се покаже. Та той дори не му позволява да говори открито и искрено!

Мисля си, че нещо трябва да се случи, за да се разкара. Нещо разтърсващо, преобръщащо светогледа. Чувал съм, че любовта действала така. Но или на някои тя просто не се случва или не може да пробие през тази желязна завеса, така че явно тя при мене не работи. Хората около мен също се опитват да я пробият – напоследък колегите ми се опитват да станат по-близки с мен, може би в стремеж да се премине от кръга на познатите/колегите в този на приятелите. Опити за социализация, събирания и пътувания обаче биват отхвърлени. Не знам кой от двамата говори в момента, но не се чувствам част от тяхната компания – така както са те помежду си. Различни сме, макар да споделяме обща ценностна система. И все пак те ми повлияха. Не мога да кажа още дали добре или зле. Познанството ми с тях доведе до известни страдания, които можех да си спестя. Сигурно ще ми липсват догодина като си заминат. Дано поне тази малка емоцийка се процеди през желязната завеса. Сигурно можех и много повече да направя за тях, но колкото-толкова. Оттук нататък не съм сигурен, че мога да дам повече. Има един момент, от който те сами продължават нататък след началната инерция, за която помогнах. Наближава моментът да напуснат кораба-майка и да продължат към амбициозните си цели. За да може корабът да помисли и за себе си най-накрая – да опита да погледне по-навътре и да разбере кой е, къде иска да отиде и какво е мястото му на тази изтормозена от паразити планета… Защото тя ми даде всичко, а аз какво да дам в замяна? Искам да ѝ се отплатя, но не знам как. Подскажи ми, моля те. Не е ли всеки тук, за да ти остави нещо непреходно, нещо различно от артефакти в канализацията?



В крайна сметка ‚програмист‘

2011-08-20T02:49:30.301+03:00

7 години откакто престъпих прага на Техническия Университет – София. Дали тогава, в онази юлска вечер, когато отидох на вечерния кандидат-студентски курс по физика, съм имал дори и най-малка представа, че ще се задържа толкова дълго там… Дълго изглежда на цифра, но реално мина много бързо. Спомням си всичко съвсем ясно…

Помня залата, в която бях; задачите, които решавах; хората, с които се запознах. Помня кандидат-студентския си изпит на 19.Юли.2004, както и къде отидох и какво правих след него… Помня и еуфорията от оценката си, приемането, записването и изобщо трепетите на всеки кандидат-студент… помня ги, защото ТУ остави у мен следа, променяйки ме. За 12 години в училище не изживях и частица от онова, през което съм минал в ТУ. Този блог описва доста от нещата... И това не е много, но относително погледнато е. А то нали уж всичко е относително…

В началото на първи курс помня, че си водех един дневник със заглавие „ТУ абсурдите“. Този дневник видя бял свят само няколко дни, защото абсурдите бяха твърде много, за да бъдат описвани. Предполагам, че причината да се откажа от него, бе приспособителният ми инстинкт, който реши, че за мен би било по-добре да притъпя високите си очаквания и повече да забелязвам положителните страни. Не беше лесно, но свикнах. Всички свикнахме. Но имахме избор и някои взеха другото решение. Останалите решихме да не съжаляваме – така, както и тези, които заминаха.

И за да не избягам твърде далеч от заглавието - още от началото забелязах как системата упорито се опитва да ме направи програмист. Упорито никак не значи „прилежно“ или „ефикасно“ – значи просто, че системата очаква на изхода да има такъв. И аз като системата бях упорит и удържах фронта, защото не исках да съм такъв. Удържах го през всичките тези години, през които системата ме лъжеше, че ме учи, а аз я лъжех, че разбирам. Накрая уж победих – станах BSc. и не съм програмист (ура!). И сега дойде финалната права – магистърската работа. И в нея нямах ни най-малко намерение да се превъплъщавам в програмист… да, ама не! Явно тая работа не е като оная (бакалавърската – б.а.). Трудно ми е да си представя как на последната стъпка ще започна да правя онова, което избягвах да правя толкова години. А именно, ще правя това, което ми беше натресено, защото другата ми идея беше отхвърлена. Фактът, че ще трябва да поскърцам със зъби и да се прежаля, потейки се над някакви проблеми обаче не ме притеснява чак толкова. Повече ме притеснява резултатът от работа, вършена с нежелание. Не вярвам в положителен и продуктивен резултат от такава работа. Вярвам в продуктивния резултат на отхвърлената ми идея… но за съжаление тя беше окачествена като ‚отбиване на номера‘. Защо ли… след като работата по нея никак не е малко и би обогатила професионално няколко човека вместо един, който да добави +1 публикация към великия път към професурата си.

Но карай… в крайна сметка явно системата наистина винаги печели. Тя искаше програмист. И ще го получи, макар и нескопосан…



FITT2HEL - Helsingin Tunteet

2011-07-21T12:30:35.364+03:00

За да мога да предам най-ясно вълненията и мотивацията си по текущата тема, трябва да се върна 4 години назад. Трудно е да се повярва, че толкова са изминали, но е факт. Точно преди толкова имах възможността да пътувам до Хелзинки/Финландия по програма Intensive Programme – Improving the Security Knowledge in ICT. Това пътуване беше главно с образователна цел, но това, което видях и преживях там ми направи силно впечатление. Всичко това съм описал в 12 статии и сега няма да се повтарям. Важното е, че тогава си обещах, че някой ден ще отида отново. Оттогава всяко лято наглеждам офертите на авиокомпаниите и замечтано очаквам деня, в който ще направя тази резервация. С това очакване си останах до края на Ноември 2010г, когато поради неизвестни за мен причини и обстоятелства преживях известен brain wash. Трудно е да се каже дали беше свързан с външни фактори – хората около мен или просто осъзнах някои неща от само себе си. Буквално за една вечер без видима причина се срина основата, на която градях живота си и за десетина дни изпаднах в безпътица. И това е описано… и сега, замисляйки се, се радвам, че не бях (и не съм) достатъчно смел, за да извърша най-голямата глупост, която човек може да предприеме. В крайна сметка взех решения за някои промени, които реално може и да не са кой знае какво, но все пак ми дават увереност, че са крачка в правилната посока. В подобно състояние търсиш начин да се измъкнеш от тази ментално-емоционална пропаст. Имах събрани достатъчно пари, но ме измъчваше фактът, че не мога да им намеря стойностно приложение. Шопинг терапията не беше решение – ефектът е твърде краткотраен. Материалните изкушения не ме блазнеха, защото те не могат да запълнят празнотата, поради която бях в това състояние. И изведнъж идеята ме осени…Беше тъй проста и гениална – да зарадваш някого, да направиш подарък. И реших за благодарност към моя екип (или по-скоро към екипа, от който съм част) да им подаря онова пътуване, което през 2007г си бях обещал да направя отново. За благодарност, че са толкова готини и че работим заедно. И така в края на Декември имахме билети и хотелска резервация за 4 човека в Хелзинки за дните от 11.07 до 19.07 – повече от половин година предварително.За мен [...]



Out of Focus

2011-06-06T03:28:29.050+03:00

Случвало ли ти се е да изгубиш целта пред себе си? Цялата амбиция и желания се изпаряват и на тяхно място се настанява чувство на празнота и липса на смисъл. Яд ме е, че изпадам в подобни състояния, защото има толкова много неща, за които си заслужава да ставаш сутрин и да изживяваш деня си с наслада. Избрал съм си кариера, която може да направи щастлив мен самия, но ми се ще да бях избрал такава, с която да можех да оставя някакъв сносен footprint след себе си. Не всеки е велик, да, но вярвам в това, че всеки има потенциала да бъде нещо повече от просто консумент, който идва и си отива.

Ти може би откриваш смисъла в любовта, онова чувство на хармония и пълнота или както там го описват, ако изобщо подлежи на описание. Или пък в комбинация с професията ти, както е при повечето хора. За мен този вариант все още не е проработил, макар че годините вече не са малко. Може би стрелата все пак наистина пропуска някои, или? При това положение да изгубиш фокуса над едничката си цел може да се окаже много нездравословно. И преди се е случвало, но след ‚кризата‘ си мислиш, че е било нещо временно и вече е минало… докато вълната отново не те закара на дъното. Тогава търся знак от съдбата, който да ми помогне да вляза отново в релси. Досега обаче не съм се натъквал на такъв. Вероятно в един момент просто инстинктът за самосъхранение заработва по-ефективно, за да ме запази до следващия пад.

Или може би си достатъчно щастлив от това, че имаш работа, жена, кола, пари? От това, че грабиш с пълни шепи от живота и това е твоята житейска философия? Поздравления – ти си НОРМАЛЕН, пълноправен член на обществото, изпълнявайки всичките му нормирани критерии. И аз ти завиждам за това…



Професионалистът

2011-04-03T02:35:34.760+03:00

Питам се, кое ли изисква повече усилия – да събереш смелост и да си кажеш всичко на когото трябва или да се опитваш да се бориш с чувството, да го игнорираш, затапваш и мачкаш, докато не го преодолееш. На пръв поглед изглежда така, сякаш първото е куражлийската стъпка, но като се замисля, не е така. Колко лесно е да стовариш върху другия и да го оставиш да се оправя със създалата се ситуация. Просто си изливаш душата и готово. Не казвам, че е лесно. Но твърдя, че е загуба и позор за професионалиста.

Истинският професионалист не би допуснал емоциите да му се бъркат в работата. Особено ако не работи сам. Това би подкопало основите на взаимоотношенията, които са изградени в екипа. Доверието в него е всичко, но ако не се преценя внимателно до каква степен може да се споделя, може да стане опасно. Професионалистът има цел и кауза. Смущаващи фактори, произтичащи от него, са вредни, абсурдни и трябва да се изолират, защото биха внесли дисхармония в групата. Професионалистът трябва да вярва в тази цел силно. Само така може би ще съумее да приоритизира така, че да не поставя егоистичните си наклонности пред общите цели.

Избирам второто, защото вярвам в тая кауза. Това е изпитание за духа и волята. Дано да бъда професионалист. Ако не бъда, ще ме сменят с друг. Защото важен е екипът, а не аз. Затова и моята вътрешна борба е безмилостно жестока…

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и...
                                              толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!

...

Н.Вапцаров, 1942г.



Мании и Зависимости

2011-03-15T00:56:33.118+02:00

Кога човек става истински независим? Може би когато остане напълно равнодушен и неемоционален към случващото се около него. Когато харесвам нещо, става зависим от него. Появява се зависимост, причинена от нуждата да го запазя, защото харесването ми доставя удоволствие. Това внася смущения в живота, който уж си решил да си подреждаш по някакъв начин. За да намалим тежкия ефект от тия смущения, вероятно и в живота си трябва да се научим да използваме някакъв incident management процес (както в ITIL). Процес, който методично и структурирано да премахва смущението и да ни вкарва отново in compliance със собствените ни разбирания.

Не е ли противоречиво обаче – това би било адски скучно. Понякога инцидентът може да те накара да преосмислиш параметрите на цялостната услуга, която съзнанието предоставя на духа. Тази услуга отговаря ли на очакванията му? Ако не, то знаем, какво следва – един недоволен клиент. Но няма на кого да се оплаче. Може само да се надява, че инцидентът ще доведе до някаква промяна някой ден. Не е ли това чист мазохизъм?!

Един инцидент е външен фактор, който смущава затворената хармонична система. За жалост или не, тя изобщо не е затворена. Има толкова места, през които може да се атакува. И напоследък все пасивни атаки – без директни усилия и цели. Само със силата на един характер, на една същност. И неосъзнато намираш мястото, през което да пробиеш. Пробихте ли или аз забравих да заключа вратата? Или не забравих май…? Все едно. Никога никой не чука на тая врата. Винаги влизат с взлом и без да питат дали искаш...



Split

2011-02-17T00:46:17.411+02:00

Понякога се питам защо се занимавам с всичко това изобщо. Напоследък по-често. Имаше един момент, до който мотивацията ми произтичаше изцяло от мен и моите амбиции. После се появи екип и го приех като лична отговорност да се грижа за развитието му. Да мултиплицирам всичко онова, което придобих сам със собствени усилия, за да могат тези хора да се развиват в това, което искат – те като личности и професионалисти и те заедно – като екип.
За човек с твърде много свободно време и недостатъчна социализация загубата на цел пред себе си е твърде болезнена. Тогава времето става изключително брутално, щом няма с какво да се запълни. Прокрадват се нездравословни мисли, губиш почвата, не знаеш на какво да се опреш, живеенето става съществуване…
Няма да забравя онзи договор за работа в НР, който подписах, но не изпратих преди почти 4 години. На този ден малко или много взех решение за това какъв ще съм сега. Мисля си, че трябваше да го изпратя. И да заработя на пълен работен ден, всеки ден, както всички. Където всеки един ден щяха да ме изцеждат така, че като се прибера да нямам сили за подобни размишления. И където съзнанието ми щеше да е ангажирано от проблемите на стотици клиенти – само не и от моите! Надали щеше да е по-зле. Да, щях да съм незначително зъбно колелце от голямата машина, но какво от това – щях да си живея в безгрижната илюзия за щастие със сносни пари, служебен лаптоп и мобилен телефон. Всичко друго, но не и да се поглеждам…
А вместо това избрах да остана и да чакам хората, заради които да си е заслужавало чакането. И те се появиха. Но не съобразих, че в тази среда, в която се намират, трябва да полагам много, много усилия за да ги мотивирам постоянно, за да останем заедно и да постигнем общи успехи като екип. Безсилен съм обаче пред изкушенията, идващи от бизнеса и елитните университети. Е, в крайна сметка, всеки гледа себе си. Никой не трябва да бъде обвиняван, че е взел по-доброто решение за себе си. И никой не е длъжен да се жертва заради общите цели и идеали. Това, че аз го направих, си е мой проблем и ще си нося последствията (нося ги и ми тежат вече). Трябва да се науча по-малко да се привързвам, за да не го понасям после тежко.  За останалите това е просто работа, кариера. За други е Single Point of Failure – срути ли се, пропадаш. Но те не са виновни за моя Single Point of Failure. Все пак всеки прави най-доброто за себе си първо. Дано някой ден и аз се науча на това…



Безжизненост

2010-11-30T00:10:35.876+02:00

Седя и гледам в празното пространство. Мисля си за живота, който можех да имам. Живота, който трябваше сам да си изградя, така както всички правят. А аз се самовглъбих в манията за кариера и нищо друго не ми беше важно. Мислех, че съм в хармония със себе си и не ми трябва близост. Защо не се поучих от грешките на другите? Или може би няма други толкова глупави, че да смятат, че животът в своя собствен затворен и изолиран свят би бил смислен… Години в заблуда и измамно щастие. Балонът се надува и става все по-голям. Сега се пука и на негово място зее дупката. Как да се измъкна като времето не може да се върне? Пропуснатото във времето остава завинаги. И дните стават тежки и бременни. Само нощите носят облекчение – тогава, когато не чувствам нищо…



В Бездната

2010-11-29T00:13:17.137+02:00

Положението не е добро. В рамките на три дни осъзнах, че животът ми е сравнително празен. Знам, че имам покрив над главата си и семейство – неща, които някои нямат и се борят за оцеляване всеки ден. И се мразя за това, че въпреки всичко ми липсва нещо и не ми е достатъчно това, което имам.

И друг път съм изпадал в депресивно-подобни състояния, но този път май се замислих прекалено много. Изгубих се и се обърках – не знам какво да правя, накъде да тръгна. Трябва ми нещо, за което да се хвана. Лъч надежда, че мога да се променя, да бъда по-естествен, повече себе си, по-малко демонстриращ, повече човек, по-малко личност, повече интегриран и по-малко изолиран. За да мога като се събудя да знам, че ме очаква един прекрасен ден с хората, които обичам – без преструвки, без лицемерие, без да се правя на нещо повече отколкото съм. Един колега написа: „Each day is a gift and not a given right”. Ужасно е, че вместо да съм благодарен за всеки един ден, аз се самосъжалявам, че не мога да му се радвам. Имам чувството, че никога не съм живял като себе си, не се познавам отвътре. Както и никой друг. Пасивната позиция в чакане да се появи някой и да промени живота ми се оказва неефективна. Явно черупката, която съм си изградил е твърде твърда и не допуска никого. От какво се предпазвам? И защо? Откъде е тази абсурдна представа за живот? Родителите ми никога не са ми внушавали подобни представи. Сякаш сам си изградих стената, а дори не знам защо. Стената, която ме държи на дистанция от хората. Стената, която ме скрива от потенциалния ми партньор в живота. Вярвах, че всеки си има половинка... преди. Половинката, която да ти избърше сълзите като пропаднеш в такава дупка и да ти помогне да изпълзиш. Или поне най-добрият ти приятел да е то теб и да го направи. А не да ридаеш сам като малко дете и да се чудиш как утре ще отидеш на работа и ще продължиш живота си като изведнъж той ти се струва безперспективен и несъществен. Но го няма. Всеки си има някого, на когото може да споделя всичко. И в това съм различен. Стената не прощава. Не я искам, как да я разруша?!

В много филми сме виждали как хора, неизлечимо болни, променят живота си. Това ли е решението? Трябва ли да умирам, за да започна да живея?!



Емоции по всяко време

2010-11-27T15:12:53.102+02:00

Заглавието този път е закачка към един пост, публикуван преди повече от 5 години. Там се разказваше за… е, вижте го, честно казано и аз не знам за какво е. Така и никога не разбрах.

Сега ситуацията е различна. Пак са емоции, но напоследък са често. И не са свързани с онези, описани в стария пост. По-скоро се отнасят до „трите въпроса“, които Хорхе Букай задава в същата книга – Кой съм, накъде отивам и с кого.

Трудно ми е да разбера защо си ги задавам сега. Мислех, че съм един самотен пътник, тръгнал да прави кариера и пари. Но напоследък не съм сам по този път и срещите и споделеното ежедневие с останалите (малко по-млади от мен, които освен колеги все повече възприемам и като приятели) ме поставиха в положение да се замислям не само за бъдещето, към което сме се устремили, но и за миналото. В тяхно лице аз виждам какво съм изпуснал – липсват ми спомените, които трябва да има един млад човек, изживяванията, типични за възрастта ни. А аз все бях „по-голям от възрастта си“. И в училище, и сега. С помощта на техния нормален начин на живот виждам моите пропуски. Виждам силните връзки, които имат с техните приятели, започнати десетки години назад и продължаващи и до днес. Виждам множеството снимки с преживявания, които не се забравят. Виждам целия им свят в една простичка целувка. Изобщо свят, в който се чувствам извънземен. На негово място при мен зее една дупка, но тя не може да се запълни, защото всичко е с времето си. На 18 правиш едни неща, на 25 – други. И да се опиташ да наваксаш, времето просто е минало – провал в това да се възползваш от чара, който ти придава една възраст.

И сигурно е смехотворно да си в средата на 20те и да се чудиш къде си точно. Постепенно осъзнавам, че за мен може би е късно да попълвам липси, които е трябвало да се изживеят когато е трябвало. Но ако с това, което имам като знания и опит, дори и да не е много, успея да им помогна да изживеят и попълнят техните липси (но съвсем навременно, а не със закъснение), може би ще съм станал поне малък фактор в това, след няколко години да се чувстват пълноценни и да не пропадат като мен в подобни емоционални дупки. И може би именно това постижение би ме изкарало от тази, в която съм аз…



За Споделянето

2010-11-06T02:16:43.451+02:00

Колкото и да съм интровертен, аз също съм създаден като част от този свят. И като част от него имам нужда от комуникация с останалите му части – както е в една истинска затворена система. По принцип често ме обзема нуждата от уединение – нещо, което в ерата на мобилните комуникации, където всеки почти винаги е достъпен е трудно постижимо. Но това по-скоро си е част от моята природа, отколкото спонтанна нужда. От време на време все пак изпитвам нуждата да споделям живота си с другите. Защо сме създадени в един и същи свят, ако нямахме тая нужда? Нима Вселената не е достатъчно голяма, че всеки един от нас да има неограничено пространство и да разполага с един реален собствен свят? Предполагам, че е именно, за да можем да се допълваме един друг, да се учим да живеем заедно. Споделянето е израз на предаване на частица същност към другия. Ако не го правех понякога, сигурно някой ден щях да установя, че светът не знае нищо за мен и животът ми няма стойност за него. Затварянето в себе си може да бъде полезно за известно време, но не и перманентно. Може да помогне да разбереш себе си, да премислиш някои възможности, да приемеш някои факти. Но в крайна сметка ако запазиш всичко това за себе си, то няма да носи позитиви. Хората живеят един за друг. За да могат да се изучават и опознават един друг и да споделят животите си заедно. Поради това е неестествено да не споделяме, да пазим тайни, да сме интровертни. Съзнавам го и знам, че природата ми е срещу природата (това дали не е оксиморон) и все пак се опитвам да компенсирам до известна степен. Това ме спасява от тотална асоциализация и ми помага все пак да видя отражение на моята същност в хората, с които споделям. Защото не е лесно да разбереш себе си. Но с помощта на останалите това все пак може би е посилна задача за един живот кратък като човешкия (за потенциала, с който разполагаме). А къде другаде изпъкват истините за него по-добре от на по бира с приятели някоя вечер…?[...]



Възгледите на един егоист за алтруистичното творчество

2010-10-30T15:21:11.031+03:00

Ако все още чертаете графика на честотата на писане от моя страна в този блог, то графиката сигурно е аналогична на тази, изобразяваща икономическия растеж на държава в рецесия… Всъщност ако правите това, значи имате много скучен живот и аз следва да се почувствам екстремно задоволен от ежедневните си занимания, сравнявайки моя с вашия. Но пък ви посрещам с нов темплейт, по-интегриран с разбиранията на нощните птици за цветове за четене на тъмно. :)Споменавайки ежедневните си дейности, трябва да кажа, че не ги мисля за скучни, напротив. Е, поне от гледната точка на един ИТ генералист, но като цяло хората в тоя бранш са друга порода и сравнителният анализ с нормалните индивиди е някак некоректен. Истината е, че откакто съм на работа към ТУ-София (новаците в блога да не се стряскат – ДА, и там работят хора!), а това са вече точно 5 години, всичко все се е въртяло около мен – моите знания, моите възможности, моята кариера и професионално развитие. Гледах да науча колкото се може повече с възможностите, които ми се предлагаха. И макар да имаше екип, с който работех, винаги съм се чувствал сам в тази работа. Просто защото екипът нямаше тези цели, които имах аз – да се учим заедно на професионален ИТ мениджмънт (технически, организационно и етически) и да изградим една инфраструктура с добри практики на управление, която да е още един фактор, по който да се отличава нашият факултет от останалите. Така трябваше сам да се уча и да допускам повече грешки, защото просто нямаше кой да ми каже „STOP – не така!“. Книгите бяха моите учители, компютрите – моята лаборатория. Дали за 4 години научих много или малко – не знам. Но това, което осъзнах е, че наред с нуждата за усъвършенстване и развитие се появи и нуждата от споделяне на опита и знанията.Не знам дали тази нужда се появи спонтанно или е резултат от сформирането на екипа, който чаках цели 4 години. Мотивацията на хората, с които започнах да работя преди година накара егоиста в мен да бъде изместен на по-заден план. И въпреки, че винаги съм искал да работя с точно т[...]



Как завършваме 2009

2009-12-31T21:47:10.842+02:00

Ето, че е 31.12 и краят на текущата година вече се вижда. Какъв по-добър ден от този, за да се направи равносметка на свършеното. Ще караме хронологично – дори и аз не знам какво ще излезе, защото някои неща са завършили успешно, други – не чак толкова.1. Февруари 2009 – СертификацияВтората ми сертификация по работа с продукт на Microsoft стана факт на 10.02. Не беше тежка – Configuring Windows Vista Client. Макар че беше полезна, може да се каже, че малко закъснях с нея, тъй като в края на годината се появи Windows 7 и стана ясно, че историята на Vista ще приключи още през 2009 г. В началото на годината все още не се знаеше дали новата ОС ще стартира тази година или догодина. Въпреки агресивното форсиране на новия продукт от страна на корпорацията, аз смятам, че Vista изигра своята важна роля при подготовката на потребителите за миграция от почти 10-годишния XP. Много нови идеи бяха вложени в нея, макар и недокрай реализирани. Но тя показа новия път, по който ще се движи операционната система в следващите години. И макар наследникът й да я превъзхожда по множество параметри, смятам, че тя представлява важно събитие (milestone) в развитието на операционната система Windows. 2. Юли 2009 – СертификацияЗа 2009 г. успях да постигна още една сертификация и то по продукт, с който не съм смятал, че ще се занимавам. Със сигурност беше по-трудно да се справя с SQL Server 2005 – Implementation and Maintenance, но стана, макар да бях малко скептичен. Базите данни не са сред основните приоритети на инфраструктурния бачкатор, но в крайна сметка никога не е излишно човек да получи по-широк спектър от знания. Знам, че никога няма да бъда особено добър в работата с този продукт, но тази сертификация ми помогна да разширя общата си ИТ култура и да разбера (донякъде) как работи една enterprise-class система за управление на бази данни. 3. Август-Септември 2009 – ДипломиранеНе, че си го считам като кой знае какво постижение, но е редно да се отбележи, понеже беше отложено с една година. Написването на дипломната работа беше планирано да започне още от Февруари. Само че, както на всички ни е я[...]



За Дразнителите

2009-12-22T01:56:05.827+02:00

Дразнителите са много досадно нещо. Идват неканени, по никое време и най-безсрамно решават да си отхапят парченце от менталния ти континуум. Не питат дали искаш или не, това са онези натрапници, които ненадейно се намесват в живота ни и започват своето неволно дразнене. И понеже си наясно, че няма как да получиш това, с което дразнят, ежедневието с това дразнене се превръща в предизвикателство, тъй като времето, което си заделил за други работи е било откраднато безвъзвратно.

В крайна сметка си длъжен да живееш около тези нагли натрапници, защото нямаш никакъв контрол над ситуацията – кой, кога и колко време ще те дразни – това не го решаваш ти. Не по-малко проблематичен обаче, е фактът, че те самите не осъзнават дразнещото си поведение – не го правят нарочно, за тях е предимство, ако има с какво да те подразнят. Голямата ирония е, че това в крайна сметка ти харесва и понеже не може да останеш безразличен, трябва да реагираш. Стратегията „Do nothing” тук не върши особена работа (да, има такава стратегия в IT Service Continuity Management процеса в ITIL – нищо не правиш и чакаш стихията да отмине, ако това не ти вреди особено), защото дразненето е неприятно и ти пречи. От друга страна пък, ако им кажеш колко те дразнят, има опасност да се обидят/отдръпнат и да ги изгубим, а не бихме искали това да се случи, защото държим на тях. А и честно казано, не е приятно да ти го кажат, ако не дразниш съзнателно. Аз така два пъти съм дразнил без да знам и после ми беше много гадно за причинените щети, но за съжаление и дразнителят и дразненият биват спохождани неуведомени от въпросния проблемен процес.

Изобщо цялото това дразнене е един голям мазохизъм. Както беше написано неотдавна на един билборд, рекламиращ мляно месо - „Бий ме, обичам те...”



В подготовка за дипломиране

2009-08-02T03:08:24.333+03:00

Лятото е в разгара си, населението също (по плажовете) и може би най-малкото сега е времето за работа. Но има някои неотложни неща, които трябва да се свършат, защото вече бяха отлагани с една година и е крайно време да се докарат до края.Когато миналата година свърши и последният семестър от бакалавърското ми обучение, изобщо не бързах да завършвам, защото имах други планове за себе си и дипломирането можеше да почака. Още тогава знаех, че ще съжалявам за решението си да го отложа, посвещавайки времето си на други задачи. Но трябваше да направя избор – да пиша дипломна работа или да се занимавам с ИТ-администраторските си дейности. Избрах второто. Предполагам, че което и да бях подхванал миналата година, после щях да се ядосвам защо не съм избрал другото. В крайна сметка сега имам 3 сертификата и знам далеч повече неща от тогава. Истината е, че в нашата професия ‘ човек се учи докато е жив ’ е по-вярно от всякога. Нещо повече - задължително е, за да останеш конкурентно-способен на пазара на труда. Така че работата и обученията, които правя за себе си никога няма да свършат, но в конкретния случай трябва дабъдат ‘паузирани’, за да се отдели време за финалната права, изминаването на която би трябвало да ме направи инженер (поне формално).Разбира се, за да ми бъде интересна темата на дипломната работа и за да стане колкото е възможно по-добра, трябваше да е свързана с това, с което се занимавам. Освен това, хубаво би било да се различава от досега правените и да бъде иновативна. Е, поне на локално ниво. Така се запознах с ITIL. Когато прочетох за ITIL, моментално осъзнах каква стойност би внесло внедряването му в нашата инфраструктура, макар и малка. ITIL означава Information Technology Infrastructure Library и представлява база от знания и добри практики за управление на всички процеси, които протичат в една ИТ инфраструктура. Този своеобразна рамка (framework) се имплементира главно в големите организации, където всички процеси са в много по-голям обем и липсата на организация на работата и[...]



Kenny G Live in Sofia

2009-05-02T02:57:22.493+03:00

Въпреки че се старая да ходя на разни мероприятия, предимно концерти, сравнително често, не всичко гледам да описвам както може би сте забелязали. А и все пак това се дължи на понижената ми блогова активност все пак. Този път обаче не мога да се сдържа, защото днес присъствах на концерт, на какъвто не бях ходил досега. Просто впечатлението ми от този е наистина главозамайващо. Все е имало много джазови концерти в зала 1 на НДК, но мисля, че като този тази зала не е виждала. Може и да греша, но повечето изпълнители следват някаква установена норма на поведение на сцената, която е известна на всички. Това не значи, че не са добри – просто Kenny G е различно добър. Даже много добър. Ежедневно слушам smooth jazz и имам някои впечатления от музиката, която прави, но не очаквах на живо да видя такова шоу. Да започнем с това, че в началото на концерта Кени не се появи на сцената… появи се от един от входовете на залата, свирейки. Половината изпълнение беше минало, докато публиката разбере откъде се свири. Веднага стана ясно, че обича да свири близо до хората и това се доказа и по време на всичките 150 минути. Колко просто, но никой не го беше правил досега. Всъщност през една голяма част от концерта той обикаляше залата като се появяваше на различни места и свирейки минаваше между блоковете. Сякаш свиреше лично на всеки един зрител в тази зала. Преживяването е наистина невероятно. Останах много приятно изненадан и от озвучаването на тази зала този път, тъй като по принцип е прекалено тихо. Е, този път не беше. Но да не забравяме, че заедно с цялата група са и екипът от звуковите му инженери и осветителите. Колкото до талантът на Кени… е, явно не съм бил достатъчно запознат след като останах потресен от това, как този човек владее саксофона и че е в нещо като хармония с него. Но да беше само той… станахме свидетели и на страхотни солови изпълнения на перкусии и бас китара. Сякаш се бяха събрали най-добрите и искаха да дадат най-доброто от себе си. Бас държа, че го напр[...]



Преследван От Мечтите Си

2009-02-04T03:46:23.415+02:00

Оказа се, че пленителният глас и излъчване на по-рано споменатия David Archuleta имат по-голямо влияние върху мен отколкото очаквах. Това, което не очаквах е, че той стана повод у мен да се появят едни погребани отдавна желания и мечти още от детството. Започнаха да изникват тревожни въпроси за това дали още ставам и мога да го правя и дори дали изобщо съм имал дарбата за това. Така и не проверих окончателно. И все пак защо някога не го исках и забравих за това, а сега те отново се надигат в съзнанието ми?

Предполагам, че отговорът се крие във факта, че през годините по незнайно какви причини аз се превърнах (а може и просто винаги да съм си бил такъв) в интроверт, който насочва всички появили се емоции и чувства навътре в себе си. Не обичам да ги обсъждам с хората, не обичам да се говори за мен. Обзема ме чувство на несигурност, което предизвиква защитна отхвърляща реакция. А затварянето на тези емоции вътре не е полезно за мен, усещам, че е така. Тъй като явно не мога да ги пусна навън по стандартния начин, си мисля, че вероятно музиката може би беше един от отдушниците, които не си направих труда да отпуша, за да се случи това. Вероятно никога няма да разбера дали съм бил „изваян” за това както David с цялото си същество, защото за разлика от мен той не е позволил на искрицата да угасне, а я е превърнал в истинска звезда. За такова нещо се почва отрано. А аз поех по друг път и „надзъртането” в съседната пътечка само ме разсейва от целите, които съм си поставил и застрашава постигането им. Почти 10 години вече съм посветил на кариерата си в ИТ – нима не е детинско и несериозно да го преосмислям?

Разбира се, че е. Но може би мога да се оправдая с това, че тази мечта преследва мен, а не аз нея. И ме е страх, че макар и да мога да я потискам за известни периоди, тя може да ме преследва докато не постигне своето…



Божественото в Нас

2009-02-04T03:49:16.737+02:00

Знам, че бях решил да затворя този блог за публичен достъп. И го направих. Имах намерението да си пиша в него както в истински таен дневник, в който никой никога няма чете и където мога да си пиша каквото си искам. Но не се получи. От момента, в който го затворих, музата за писане не ми дойде нито веднъж. Един път се опитах, но не стана нищо. Затова отново го отварям. Който иска - да чете, няма какво да се крие тук.Жалкото е, че много пъти се е случвало да бъда развълнуван от нещо, което е било интересно и си е заслужавало да бъде публикувано, но за жалост думите са се изнизвали само в главата ми или най-много - до моята виртуална аудитория и така и не видяха бял свят (на бял лист, хартиен или Word). Защото като ги изстреляш изведнъж, след това не можеш да кажеш същото по начина, по който искаш, защото моментът е минал… просто музата я няма вече. Но все пак се надявам, че един от героите във филма „Изкуствен Интелект” е бил прав за това, че всеки предмет, съществувал някога, съхранява информация за всичко, случило се около него. Жалко, че не разполагаме с технологията да извличаме тази информация от тези предмети. :)Темата ни днес звучи много сериозно, но всъщност е нещо простичко. Но нека проследим целия път на моето откритие. Редовно разглеждам разни статии в Wikipedia ежедневно – от чисто технически въпроси и термини до любопитни факти и думи, за които искам да науча повече. Не знам какво съм разглеждал тази нощ, но попаднах на статията за грамофонната плоча, където се описват различните видове, размери, обороти и т.н. Самото това предизвиква известна носталгия у мен, тъй като като бях малък грамофонът ми беше пръв приятел. Но това е друга тема. В статията имаше снимка на плоча със запис на песента “Du schwarzer Zigeuner” на Vico Torriani. Естествено, песен с такова заглавие няма как да не предизвика интереса на немскоговорящ като мен и веднага я проверих в Youtube. Не е лоша. Но по незнайно какви причини, в Related Videos се показа и едно изпълнение на пе[...]



Проваленият купон

2008-08-03T02:17:48.873+03:00

Изглежда проектът за десоциализацията ми от висши незнайни сили върви с пълна сила. Толкова рядко излизам (тук даже не мога да използвам думата „напоследък”, защото доста време си мина откак съм така), че ако ми се удаде възможност да го направя, се хващам за нея като удавник за сламка. Не, че много ми се иска, а просто го правя за мое добро – защото знам, че е добре да се разсея малко и да се видя с познати и приятели.

По тоя повод един колега имаше рожден ден тази седмица и бях поканен съответно на купон днес (събота). Бях се наканил да дойда и си направих всички планове още в началото на седмицата. Купих подарък – автършейв Hugo Boss, 100 лева. Като правя подаръци ми е трудно да избирам разни евтини неща, даже и да не става дума за близък човек. Та след като олекнах с въпросната сума, уж беше сигурно, че отивам. И наистина – в събота към обяд ходих да се подстригвам, после към факултета ходих да видя милите ми компютри какви бози са сътворили след като им пуснах OS Deployment вчера (интересно как човек като се старае да направи zero-touch инсталация може да си създаде такива главоболия, че не просто да не е ZTI, ами направо яко пипане си пада после, но в моя защита ще кажа, че проблемът е в хардуера на някои компютри, нямам друго обяснение). Та след като пипах здраво до към 19.30, се разбързах, понеже след 21.30 формално беше въпросното парти. Прибрах се вкъщи с маршрутката, ядох набързо, къпах се, бръснах се, изобщо всичко по правилата. Тръгвам към спирката да чакам маршрутка от Люлин до Младост – да, ама не. Явно в 21.45 в събота такова животно не минава. Чаках до 22.30, нищо не дойде. Не взех такси, защото идеята беше с такси да се прибера, а не също и да отида (все пак и моите финанси имат ограничения). И като се заинатих да взема такси, в крайна сметка се отбих до Фантастико и взех разни неща за ядене и пиене (поне да не сам капо, така де). И така пих Warsteiner и ядох сладолед Aloma (не заедно!), цъкайки с език как може такава несправедливост да ми се случи.

Известно е, че по купони аз много не си падам и отивам само от уважение към човека, а и не стоя много. Обаче като ме канят, държа да държат на моето присъствие. :) Не обичам да съм част от десетките поканени люде, които се изпонапиват до неузнаваемост и се губи следата кой кой е. Никой не ми се обади да пита какво става, защо ме няма, така че това донякъде смекчава яда ми за пропуснатото ходене. Така че вярвам са прекарали добре и без мен. Истината е май, че само аз знам кое е най-приятно за мен. Със сигурност ми е било по-приятно да си гледам филма на чаша Warsteiner вкъщи отколкото да присъствам на някакъв шумен купон с маса хора, които вероятно и не познавам. Но въпреки това знам, че за мое добро щеше да е по-добре да бях отишъл, защото можеше да общувам с нещо различно от себе си и този блог тук. Изглежда подсъзнателно си падам по монолози – след като прекъснах достъпа на външни хора до блога, диалогът съвсем изчезна. Надявам се някой ден да ми се прииска да чуя и какво мислят хората за всичко това и да го отворя отново.



(Почти) Завръщане

2008-08-03T02:18:45.098+03:00

След повече от половин година откакто не съм публикувал нищо в този дневник, реших че е време това да бъде направено. Не просто реших, а вероятно изпитах нуждата да го направя. Разликата обаче е, че това вече не е публичен дневник. Не, че има какво да крия. Просто замисълът му още през 2005г беше да бъде нещо като таен дневник, в който да пиша каквото си искам и когато си искам. Впоследствие и други хора започнаха да го четат, защото реших да дам гласност на моите словоизлияния като поставя връзка към сайта в разни профили по сайтове и системи за моментални съобщения. По-късно установих, че придобитата популярност, която макар и да не беше голяма, все пак се състоеше от някакви хора, не ми е по вкуса. И така в този ден реших, че ако от време на време ми се допише нещо, то ще е само за моя лична употреба и справка. И хората, поканени да четат, а все още няма такива. :)Причината, поради която нямаше толкова дълго време публикации обаче не беше от неудобство, че дневникът се чете публично (в крайна сметка тук няма написано нищо кой знае какво), а просто защото нямах време и най-вече – не ми се пишеше. Не е речено, че и занапред ще пиша много. Всичко е до стечение на обстоятелствата и изпитваната необходимост от това. Истината е, че постепенно започвам да ставам все по-зает и не остава време за документиране на житейските ми преживявания. „Действията” и работата отнемат по-голяма част от ежедневието ми отколкото размишленията и коментирането на нещата. Няма да излъжа ако кажа, че през 2008г ме е обзела някаква мания и ентусиазъм за работа, за трупане на опит и знания. Непрекъснато ми се струва, че не съм достатъчно добър (а кой всъщност е, човек се учи докато е жив) и си мисля как конкуренцията на пазара на труда е жестока (а не знам дори дали е така) и трябва да направя всичко възможно, за да бъда максимално up-to-date с материята от моята област и да не изоставам. Не мога да преценя дали средно-статистическ[...]



Дните на нашия живот

2007-10-13T00:18:24.670+03:00

Понеже се чудех какво по-засукано заглавие да измисля за този толкова дългоочакван пост (понеже го дължа на ‘многобройните’ си читатели поради факта, че два месеца никакъв ме нямаше), реших да се спра на името на една сапунена опера, която знам само от сериала „Приятели”, а в последствие разбрах, че е действителна.И така, редно е да обобщя как протичат дните от моя живот. Всъщност сега изпитах необходимостта да го напиша черно на бяло. Не, че е нямало за какво да се пише, събития имаше, но от една страна ме мързеше да пиша, а от друга просто не чувствах желание да говоря за тях. Номерът е да уловиш момента на вдъхновение и да го напляскаш в блога, че иначе ако бях отложил за утре, може би и октомври щеше да си остане недокументиран.Не знам дали мога да почна най-отрано, но понеже последната бележка беше техническа и на тема Wireless+RADIUS трябва да спомена, че решението наистина работеше доста добре. Верно, че никой не чете моите manuals, които написах, за да могат хората да си конфигурират супликантите по лаптопите и PDA-тата и всеки ме вика да го направя аз, ама въпреки това пак е по-добре. Какво да се прави, ако компютрите им бяха в домейна щяха да си получат настройките автоматично, ама все пак студентите не са служители... Както и да е, работи си като пич, докато една вечер не ми се обади моя шеф и то докато бях в Семково на семинар. Дънната платка на сървъра изглежда е сдала нещо багажа и замина и RADIUS-a и CA-то и MSDN даунлоудите, че и SMS-a. Той сървърът си е ненадежден, ама мене кой ме би през ръцете да слагам толкова роли на една машина. Ограничен бюджет, какво да се прави. Виртуализацията е пътят обаче, следващия deployment смятам да е с виртуални машини, поне по-лесно може да се бекъпва, а и няма да се бъркат многото компоненти.Отегчените от темата може да си отдъхнат вече. Споменах за семинара в базата на ТУ в Семково. Той беше на тема „Virtual Engineering – Modern Software Systems and Methods for Product Engineering” – тема п[...]