Закон за масовия глад

Двумесечният ми летен престой в България, заради когото черният ми дроб ако имаше достатъчно акъл би ме осъдил на доживотен тежък лагерен труд, имаше предвидимо неблагоприятен ефект върху физическото ми състояние, за което бях пролял прилично количество пот през предходните няколко месеца. Та от това бях се превърнал в... всъщност не е нужно да показвам "after" снимка, не тя е важна в случая.
Едно от малкото (мноооого малкото) неща, които ми липсваха от Виена през лятото беше съвсем приличния фитнес на минус първия етаж, който срещу символична сума отваря врати за спорт-ентусиастите сред студентското съсловие. Тясното пространство на залата обуславя задушевна (задушителна при следните обстоятелства: 1.повечко хора 2. неотворени прозорци) обстановка и предразполага към неформални контакти. И ако разговорите между по правило не- или бегло познатите трениращи в общия случай гравитират около колко още серии има някой на скрипеца или дали die 30er са свободни вече, примерно, то някои индивиди проявяват склонност към натрапчиво общуване бързо прерастващо към досаждане. Тенденцията сочи австрийците за лидери в тази съмнително престижна класация. Сред популацията на трениращите се забелязва силен превес на източно-европейците. Често се случва от 8 души в залата - 3 да са българи, 2 - поляци, 2 - руснаци/украинци и един австриец. Един, един, ама досаден за цяло стадо тиролски йодлери и краволюбци. Най-фрапиращ случай е Peter, който още от първия визуален контакт с него реших, че е концлагерист-стахановец пуснат в домашна отпуска. НЯМА толкова антипатичен човек - вечно кървясали очи, рандом разпиляна мръсноруса прическа, рехава брада със същия цвят, а като вдигне и най-малкия дъмбел се показват абсолютно всички вени и жили в тялото му, така че да придобиеш усещането, че е одран. Когнитивната му перцепция за себе си обаче очевидно е останала недостижима за пипалата на обективната реалност и го е оставила с впечатлението, че не само е невиждано здрав, но че и този факт му дава прерогатив да просветлява колегите за тънкостите на бодибилдинга. И ако бившият ми съквартирант, който с редките си появявания в залата предизвикваше пристъпи на смях с иновативната си система на трениране "Бах мааму, не знам кво правя ама дай да се пъна там, барем не ми се смеят", очевидно се нуждаеше от напътствия били и от самопровъзгласен 50 килограмов наследник на бат' Арни от Грац, то редовните посетители могат да минат и без тях. Ама само пробвай да му го обясниш де, веднага ще подхване монолога си, няма да му млъкне устата и можеш да забравиш да си довършиш тренировката като човек. Жалко, че ми хрумна чак в последствие, че можех да симулирам неразбиране и така да се спася от тирадите му.
Друг нелек случай са двама местни кандидат-културяги, които, вярно, са стабилно здрави, но пък гарнират върховия напън при последните повторения с мощен фалцетов вик, който по би подхождал на ощипана петокласничка или на главния герой в приказката "Клан, клан недоклан". Ясно, че е зор, ама като оглушат останалите как точно им олеква остава загадка.

(Евангелие от Марка 9)

--- Поради изключително натуралистично-насилствения й характер, следващата снимка не се препоръчва на деца, бременни жени и хора със слаби нерви ---(image)

Пфф... най-накрая се закачих и аз за аналитика. Явно господата в гугъл българските мейл сървъри не ги бръснат за слива, защото сигурно повече от месец чаках (и все още чакам де) покана на титулярния ми адрес. А виж като се регистрирах с WU пощата ми получих на третия ден. Само дето едва ли е има по-неподходящ момент от сега, защото уебмастъра на страницата излиза в заслужена ваканция с предоминални занимания, кореспондиращи със сакралното заклинание на българската турбо-фолк сцена - скара, бира, плаж, море. А летният режим не предполага висока творческа активност, респективно висока посещаемост. Освен, разбира се, ако не изпитам непреодолимо желание да разказвам пиянските си и други похождения, които пък е съмнително на какъв читателски (да се надявме НЕпрокурорски :D) интерес ще се радват.
За заинтересованите към скромната ми личност мога да сумаризирам дейностите си в последния месец в няколко изречения:
1. Остарях безвъзратно, напуснах блажените години на тийнейджърството. Сега вече съм сериозен мъж, което не ми попречи да се напия по безподобен начин. Юбилея го отбелязах в тесен кръг - не беше лошо.
2. По стар обичай имах 4 изпита за 3 дни, поизбутах ги сякаш.
3. Главният герой в първата ми публикация тук Мамалигун намаля с един на брой, вчера дойдоха семейство Мамалигун Старши и Мамалигуна Карпатски и му изнесоха боклуците, засега не ми липсва никак :D.
4. Иначе между мачовете и бирите си стягам багажа и си уговарям скандално посрещане, което да заслужи отразяване поне в местната преса.

Това е засега - на всички пожелавам прекрасно лято и не се сърдете ако намирам все по-малко време за нови публикации :).

Както, предполагам, е известно на посетителите на сайта, откакто Радев се прибра за България преди около месец, социалният ми живот се ограничи до хигиенния минимум. Фактът, разбира се, не е особено радващ. Не знам дали аз съм темерут (може и така да е), но самонаблюдавайки се установих, че се придържам към избягване на ненужна социална интеракция с непознати. Не харесвам непознати, нямам какво да кажа на непознати, те също или в най-добрия случай това, което имат да ми кажат ни най-малко не ме интересува. Не обичам да сумтя и да се чудя какво да приказвам само и само, за да не мълча, не обичам да говоря без да казвам нищо, а при контакт с бегло познати се налага. Разговори за времето, сбити преразкази на дейностите в последните дни, които очевидно по никакъв начин не вълнуват събеседника и тем подобни не ми носят удоволетворение, а фино пилят без това поизтънелите ми нерви.

Въпреки всичко това полезността на виртуалните заместители на социален живот с времето все повече спада и май не ми остава друга алтернатива освен да пробвам да създам нов кръг от хора, с които да ми е приятно да се виждам, и на които да имам какво да кажа. Най-трудното май беше да осъзная (не че и преди не съм го знаел, но вероятно сега спрях да се боря и го приех), че хората, на които държа, оттук нататъка ще играят все по-малка роля в живота ми по съвсем разбираемата причина, че не мога да ги виждам толкова често, колкото ми се иска, а отчасти никак. Чувството е странно - често се хващам да се чудя дали не чак толкова далечното ми минало наистина се е състояло или е спомен от сън. Усещам се някак празен и олекотен, а в същото време странно спокоен, може би по-точна дума е "апатичен". Вероятно е нормално, а и за момента подобна настройка е здравословна, все пак не е възможно да ми се отнеме нещо, което нямам, нали?

Последните три дни посветих на опита да променя статуквото. Успехът на начинанието, с изключение на отчасти последната вечер, може да се категоризира като "съмнителен" в най-добрия случай. Някои "просветления" however, които ме навестиха напоследък провокират (неоправдан?!) оптимизъм за бъдещето. Не че бих се подписал и с двете ръце под хипотезата си, но предположението, че отрких замисъла, който ми убягваше почти цяла година, зад труднообяснимите неща, които (не) ми се случват, които виждам, и за които чувам е само по себе си приятно. Харесва ми да се лаская мислейки си, че разбирам заобикалящия ме свят. Това далеч не означава, че го одобрявам, но се започва от там - от разбирането. Доколко съм прав - поживëм, увидим. А дотогава за всички в положение, сравнимо с моето, имам следния съвет - "Every man for himself", като го имам предвид напълно буквално, а не в половонеутралния смисъл. За по-подорбни разяснения ще се наложи да прочетете заплануваната ми първа книга :).

---------------------------------------

(image) Хохо, биришка, Арианичка... за съжаление вече е безвъзвратно изпразнена от съдържание. Ама ми се свиди и не изхвърлям бутилката, гледкам си я и й се радвам, напомня ми на вкъщи :).

(image)
---------------------------

В момента се намирам в университета и изпитвам сериозни затруднения да пиша на БДС, особено като буквичките не са написани на клавиатурата. Затова поствам този път на немски. Enjoy.

Ertser Tag. Nachdem ich möglichst lange nicht aus dem Bett kam, musste ich endlich der internetlosen Realität begegnen und bin aufgestanden. Meine Leiden wurden allerdings durch den Entschluss des Mamaliga-Fressers, mich von seiner Anwesenheit zu befreien, gelindert. Er ist irgendwohin abgefahren (hoffentlich kehrt er nicht zurück, ich drücke ganz fest die Daumen auf einen Unfall mit einem hornigen steierischen Geißbock). Ich benutzte die Gelegenheit meinen Wohnbereich in einen akzeptablen Zustand zu versetzen und hab das Zimmer gefegt und das WC saubergemacht. Nachdem kam die Wäsche an die Reihe, die ich danach sorgfältig bügelte. Inzwischen sah ich zwei Dokumentarfilme über den Krieg in Tschetschenien, die ich gestern runtergeladen hatte. Keiner beeindrückte mich besonders, aber ich hab wenigstens meine (bei weitem nicht glänzenden) Russischkenntnisse geübt. Dann ungefähr um 16:00 Uhr hab ich festgestellt, dass wenn ich nicht meine E-Mails und alle möglichen Nachrichten aus Bulgarien im Netz lese und dem Hasen nicht mitteile, dass er ein ausgesprochen unangenehmes bayerisches Schwein ist, verrückt werde. Nein, nein, ich brauche keine Hilfe, ich bin nicht internetsüchtig :). Deshalb befinde ich mich jetzt in der Computerhalle der UZA2. Naja, nachdem ich ungefähr drei Viertel des Weges zu der U-Bahn-Station hinter mir hatte, dachte ich daran, dass ich meine Kopfhörer vergessen habe - jetzt kann ich auch kein On-lineradio hören, aber auch so es ist besser als gar nichts.